В допълнение експертите бяха монтирали микровълнови приемници под самата пейка — звукът се предаваше от насочени микрофони, скрити в изкуствения гълъб, цветната леха зад скамейката и вестника, който Прат беше пъхнал в препълненото кошче за боклук. Цялата тази апаратура се управляваше от Джери Хутън — експерт по звукозаписите от ФБР, който седеше в микробуса с огромни слушалки на главата и имаше грижата за получаване на оптимален сигнал. Бош и останалите в микробуса имаха възможност да наблюдават отблизо срещата между Прат и двамата Гарланд, а също и да чуват всяка дума от разговора им.
Останалите в микробуса бяха Рейчъл Уолинг и Рик О’Шеа. Прокурорът беше заел централното място срещу екраните, вероятно защото се чувстваше господар на положението. Бош и Уолинг седяха от двете му страни.
— Какво ще кажете? — попита О’Шеа и смъкна слушалките от главата си. — Той всеки момент ще се обади и трябва да му дам отговор.
Три от камерите следяха Прат, който се готвеше да влезе в парковата тоалетна, за да се обади по телефона.
Рейчъл смъкна слушалките на врата си, Бош също.
— Не знам — колебливо промълви Рейчъл. — Вие ще решите. Но според мен младият Гарланд не направи никакви конкретни признания по отношение на Жесто.
— Аз съм на същото мнение — каза О’Шеа.
— Но не възрази, когато Прат спомена за разходката им до мястото, на което е бил заровен трупът — отбеляза Бош.
— Но и не призна, че той го е заровил там — каза Рейчъл.
— Мисля, че всеки, който чуе нещо за заровен труп и няма нищо общо с това, непременно ще възрази…
— Нека оставим този спор на съдебните заседатели — спря ги О’Шеа. — За момента аз твърдя, че той все още не е казал нищо, което да прилича на самопризнание. Нуждаем се от нещо по-конкретно.
Бош кимна. По време на разговорите, проведени в събота сутринта, бяха стигнали до заключението, че думата на Прат няма да е достатъчна.
Показанията му, че Антъни Гарланд го е завел при трупа на Мари Жесто, а Ти Рекс Гарланд му е дал подкуп, нямаше да са достатъчни за изграждане на стабилно обвинение. Прат беше корумпиран полицай, а съдебните заседатели не обичаха корумпираните полицаи. За солиден обвинителен акт им трябваха признанията на двамата Гарланд.
— Искам да кажа, че всичко се развива по план, но все още не сме получили това, което ни трябва — промърмори О’Шеа. — Трябват ни директни…
— А какво ще кажеш за стареца? — прекъсна го Бош. — Според мен Прат го накисна дълбоко в собствените му лайна.
— Съгласна съм — обади се Рейчъл. — Ако го изпратите обратно, кажете му да притисне Антъни.
Сякаш в допълнение на думите й вътрешността на микробуса се изпълни с басово жужене. Слабо запознат с оборудването, О’Шеа вдигна ръка и озадачено огледа пулта пред себе си.
— Оттук — обади се Хутън и натисна един клавиш.
— Микробусът — каза О’Шеа. — Чуваме те.
— Как се справям? — попита Прат.
— Като за начало — добре. Защо се забави толкова?
— Защото наистина трябваше да се облекча.
О’Шеа започна инструктажа за изтръгване на признание от Антъни Гарланд, а Бош си сложи слушалките, любопитен да разбере как върви разговорът на пейката.
От изображението на екраните личеше, че Антъни Гарланд е влязъл в спор с баща си. Старецът беше насочил показалец към гърдите му.
Бош се включи тъкмо в разгара на разпрата.
— Това е единственият начин да се измъкнем! — настоятелно каза Антъни Гарланд.
— Казах не! — отсече старецът. — Не можеш да направиш това. И няма да го направиш!
На екрана Антъни направи крачка назад, после отново пристъпи към баща си, сякаш беше вързан на невидима каишка. Наведе се и заби своя показалец в лицето му. Думите му прозвучаха толкова тихо, че микрофоните на ФБР регистрираха само неясно мърморене. Бош вдигна ръце и притисна слушалките към ушите си.
— Направи нещо, Джери — примоли се той и махна към екраните. Хутън си сложи слушалките и започна да коригира звука. Но вече беше късно. Краткият разговор между баща и син беше приключил. Антъни Гарланд се изправи, обърна се с гръб към скамейката и зарея поглед над езерото.
Бош се облегна назад, за да обхване екрана, който показваше пейката странично, откъм близкия електрически стълб. За момента единствено той показваше лицето на Антъни — беше разкривено от гняв.
Челюстите му яростно се стиснаха и той тръсна глава. После бавно се обърна към баща си.
— Извинявай, татко.
И тръгна към пристанището за лодки, всъщност право към тоалетната. И бръкна под сакото си.
Бош рязко смъкна слушалките и викна: