— Виж какво, такива неща няма как да се предвидят. Никой не може да…
— Да се предвидят, да се задействат случайно — каква е разликата? Помниш ли какво каза снощи на Прат там, до басейна?
— Много неща му казах.
— Каза му за избора, пред който се изправяме всички. — Тя въздъхна тъжно, после махна с ръка към дървената постройка. — Предполагам, че това е кучето, което си избрал да храниш, Хари. Дано да си доволен. Сигурно съвпада напълно с представата ти за истинския детектив.
После се обърна и тръгна към служебните лица, които се тълпяха пред дървената къщичка.
Бош не я спря. Стоя неподвижен дълго, сякаш сразен от думите й. Те отекваха в съзнанието му като грохота на някакво странно влакче на ужасите: с пронизителен вой, който се сменяше от тежък тътен. Опипа алуминиевото топче между пръстите си, после рязко замахна и го запрати към кошчето за боклук до количката за сандвичи.
Не го улучи с почти цял километър.
39
Двойната врата се отвори и сестрата избута в коридора инвалидната количка на Киз Райдър. Бош я чакаше с букет — беше го купил на излизане от метрото. Тя погледна сестрата, след което стана от количката и го прегърна.
— Благодаря ти, че дойде да ме вземеш — прошепна в ухото му.
— Спрял съм точно пред входа — рече той, прегърна я през талията и я поведе към мустанга, паркиран на забранено. Помогна й да се качи, остави в багажника торбичката с поздравителни картички и подаръци, след което заобиколи и отвори шофьорската врата.
— Искаш ли да отидем някъде другаде, преди да се прибереш у дома?
— Не, не! Искам вкъщи, да си легна в собственото си легло!
— Добре де, разбрах.
Потеглиха. Мълчаха. Когато минаха покрай продавачката на цветя на входа на метрото, Райдър погледна букета в ръцете си и се засмя — разбра, че партньорът й се е сетил за цветята в последния момент. Бош само се усмихна.
— Господи, още ме боли! — Райдър се намръщи и се пипна по шията.
— Съжалявам.
— Няма нищо, Хари. Хубаво е да те боли от смях.
Той кимна и попита:
— Шийла ще дойде ли да те види?
— Да, след работа.
— Това е добре.
Отново се възцари тишина.
— Аз послушах съвета ти, Хари — каза след малко Райдър.
— Какъв съвет?
— Казах им, че не съм стреляла, защото съм се страхувала, че ще улуча Оливас.
— Добре си направила. — Помълча малко, после добави: — Това означава ли, че няма да си върнеш значката?
— Да, Хари. Ще задържа значката, но ще сменя партньора.
Той рязко се извърна и я погледна.
— Говорих с началника — поясни Райдър. — Разбрахме се да се върна в екипа му веднага след рехабилитацията. Надявам се, че не се сърдиш.
— Защо да се сърдя, Киз. Ти си решаваш. Радвам се, че оставаш.
— Аз също.
Изтекоха още няколко минути в мълчание. А после тя каза така, сякаш изобщо не бяха млъквали:
— Освен това ще съм на шестия етаж, Хари… А това е много важно, защото ще мога да се грижа за теб и да те предпазвам от неразумни постъпки. А също от бумащината и политическите игри. Господ ми е свидетел, винаги ще имаш нужда от помощта ми.
Бош се ухили. Добре беше, че Киз ще е там, един етаж над главата му. И че ще има грижата да го пази от неприятности. Погледна я и каза:
— Никога не съм имал ангел пазител, но идеята ми харесва.