В апартамента и автомобила на Уейтс не бяха открити режещи инструменти, но от събраните веществени доказателства ставаше ясно, че полицаите Гонзалес и Фенъл са спрели за проверка не обикновен крадец, а действащ сериен убиец. По всеобщо убеждение Уейтс възнамерявал да се освободи от разчленените трупове, след като вече бил направил това с инструментите на престъплението. Всичко това сочело и за други жертви. Събраните в папката рапорти описваха работата по идентифицирането на убитите — бе продължила няколко седмици и се разширяваше и по отношение на голите жени на откритите в апартамента снимки. Разбира се, Уейтс не бе проявил желание да сътрудничи на следствието. На сутринта след задържането си бе приел защитата на адвокат Мори Суон и по негов съвет бе отказал да дава каквито и да било показания. Суон пък бе внесъл жалба по повод законността на спирането му от страна на полицията.
Идентифицирана бе само една от жертвите. Пръстовите отпечатъци на едната от разчленените млади жени бяха открити в разширената база данни на ФБР. Тя бе 17-годишната Линдзи Матърс от Дейвънпорт, Айова, напуснала дома си два месеца преди да открият тялото й в микробуса на Уейтс. През цялото това време родителите й нямали никакви контакти с нея. Чрез нейни снимки детективите бяха успели да установят пътя й до Лос Анджелис, където бе разпозната от социални работници в няколко младежки общежития на Холивуд. Бе използвала различни имена, за да не бъде разкрита и върната вкъщи. Имаше подозрения, че е била замесена с наркотици и улична проституция. Аутопсията бе установила многобройни следи от убождания по тялото й, което недвусмислено сочеше редовна употреба на наркотици. Кръвната картина бе доказала наличието на хероин и други упойващи вещества в организма й.
След оглед на откритите в апартамента на Уейтс снимки социалните работници от Холивуд бяха разпознали три от жените: бяха ги назовали с различни имена. Тяхната история бе почти идентична с тази на Матърс — избягали от домовете си млади момичета, най-вероятно проституирали, за да си набавят пари за дрога.
От събраните улики и информация ставаше ясно, че Уейтс е избирал за жертви млади жени от така наречената „утайка“ на обществото, чието изчезване едва ли би направило впечатление на някого.
В досието бяха и моменталните снимки, открити в апартамента на Уейтс, защитени от пластмасови пликчета и подредени по четири на страница. Всяка от жените беше заснета под различен ъгъл, фотографиите заемаха осем страници. Под тях имаше кратко заключение от експерт фотограф, според което бяха заснети девет жени — седем непознати плюс двете, чиито останки бяха открити в микробуса. По всяка вероятност непознатите бяха жертвите, за които Уейтс проявяваше желание да разкаже на властите, плюс Мари Жесто и Фицпатрик, помисли си Бош. Въпреки това внимателно разгледа снимките, търсеше някаква прилика с Мари Жесто.
Жесто я нямаше. Лицата, които го гледаха от гланцираната хартия, не предизвикваха онова особено стягане в гърдите, съпътстващо всяка мисъл за нея. Той се облегна назад и свали очилата, та очите му да си починат. Спомни си за детектив Рей Вон, един от първите му учители в отдел „Убийства“. Вон имаше специално отношение към „мъртвите непознати“ — онези жертви на престъпления, към които никой не проявява интерес. От него Бош научи, че обществото никога не проявява еднакъв интерес към жертвите на жестоки убийства, но за разследващите детективи това не бива да е така.
„Всеки от тези хора е имал близки — казваше Вон. — За нас те са жертви като всички други“.
Бош разтърка очи и се замисли за предложението на Уейтс. Този човек предлагаше да хвърли светлина върху девет неразкрити убийства, включително тези на Мари Жесто и Даниъл Фицпатрик. Върху изчезването на седем непознати жени, останало незабелязано от обществения радар. Нещо не беше наред. Фицпатрик беше аномалия, тъй като беше мъж и убийството му не беше свързано със сексуални мотиви. За разлика от това на Мари Жесто, което лично той възприемаше като сексуално още от самото начало. Но тя не беше „мъртва непозната“, защото изчезването й моментално бе попаднало в обхвата на обществения радар. Дали Уейтс не си беше извлякъл поуки от нея? Дали след ликвидирането й не беше сменил тактиката си с оглед да изчезне завинаги от полезрението на полицията и медиите? Дали самият той не бе подпомогнал тази промяна с упоритото търсене на изчезналата Жесто, тоест дали не бе принудил Уейтс да усъвършенства стила си и да се превърне в опитен и наистина неуловим убиец? Дори това да се окажеше вярно, щеше да остави оценката за степента на вината си за по-късно. За момента не можеше да направи нищо, освен да се съсредоточи върху това, което лежеше пред него.