— Потърсих те, защото си помислих, че може би ще ти е интересно да използваш част от някогашните си умения — рече Бош.
— Имаш предвид профилирането?
— Нещо такова. Утре ми предстои пряк сблъсък с един доказан сериен убиец, но нямам представа какви може да са мотивите му. Изявил е готовност да признае за девет убийства, за да избегне спринцовката. Искам да съм сигурен, че не ни разиграва. Преди да се свържа с близките на жертвите, трябва да знам дали казва истината и дали действително е извършителят.
Замълча за миг, очакваше някаква реакция. Не я получи и продължи:
— Разполагам с престъпленията, извършени на точно установени места, плюс заключенията на криминалистите. Разполагам с резултатите от обиска в дома му и няколко снимки. Но не разполагам с подход към него. Помислих си, че ако ти покажа част от уликите, може би ще успееш да ме насочиш към правилния подход.
Мълчанието се проточи. После тя попита:
— Къде си, Хари?
— В момента ли? Отивам в Китайския квартал да хапна едни скариди с пържен ориз, защото пропуснах обяда.
— Аз съм в центъра, но мога да се присъединя към теб. И аз не съм обядвала.
— Знаеш ли къде е „Китайски приятели“?
— Естествено. След половин час?
— Ще поръчам и ще те чакам.
Бош затвори телефона. Изпитваше нетърпеливо очакване, което съвсем не идваше само от мисълта, че Рейчъл Уолинг вероятно ще му помогне за предстоящия разпит на Уейтс. Последната им среща беше свършила зле, но времето беше успяло да притъпи разочарованието. Той пазеше спомен за единствената им любовна нощ в някакъв ласвегаски хотел, когато си беше помислил, че най-после е срещнал сродна душа.
Погледна си часовника и подкара към Китайския квартал. Спря пред ресторантчето, прецени, че все още разполага с достатъчно време, и отново измъкна телефона. Преди да предаде папката Жесто на Оливас, си беше направил труда да вкара в него всички номера, които можеше да са му от полза. Извика на екрана телефона на родителите на Мари и натисна бутона за връзка. Знаеше, че обаждането му няма да ги стресне — предупреждаваше ги при всяко изваждане на делото от архива. Правеше го с мисълта, че им вдъхва някаква надежда със самия факт, че все още продължава да работи по случая.
Обади се майката.
— Здравей, Ирене, аз съм Хари Бош.
— О!
Когато го чуваха, в гласовете им винаги се долавяше някаква надежда.
— Все още нищо, Ирене — побърза да каже. — Имам един въпрос към теб и Дан, нищо повече.
— Разбира се, разбира се. Просто се зарадвах да те чуя.
— На мен също ми е приятно.
Познаваше се със семейство Жесто вече тринайсет години. След първите две те изгубиха надежда, че ще открият дъщеря си, и престанаха да идват в Лос Анджелис. Но Бош продължаваше да им се обажда.
— Какъв е въпросът ти, Хари?
— Едно име. Чували ли сте Мари да споменава името Рей Уейтс? Или може би Рейнард Уейтс. Името Рейнард е доста рядко, може би сте го запомнили.
Долови начина, по който тя си пое дъх, и веднага разбра, че е допуснал грешка. Новините за неотдавнашния арест и съдебните процедури срещу Уейтс бяха стигнали и до Бейкърсфийлд. А той би трябвало да знае, че Ирене внимателно следи всичко, свързано с тази тема. Без съмнение тя беше наясно в какво е обвинен Уейтс, знаеше и прякора, с който го бяха окичили медиите — Торбалана от Ехо Парк.
— Ирене?
Можеше да си представи как се е развихрило въображението й.
— Ирене! Не е това, което си мислиш! Просто събирам допълнителни сведения, свързани с този човек. Вероятно вече знаеш за него от новините.
— Разбира се. Горките момичета. Какъв ужас! Аз…
Той знаеше какво си мисли, но не и какво чувства.
— Моля те да си спомниш за времето, преди това име да се появи в новините. Споменавала ли го е дъщеря ти?
— Не. Слава Богу, не. Поне не си спомням такова нещо.
— Там ли е съпругът ти? Би ли попитала и него?
— Няма го. Още не се е върнал от работа.