Бош зарея поглед в нищото и си представи как се появява на този политически форум и пита Ървинг с какво полицейските му качества го правят подходящ за общински съветник.
От унеса го извади полицейски автомобил без отличителни знаци, който спря непосредствено до колата му. От него слезе Рейчъл Уолинг — с тъмни панталони и жакет, под който имаше кремава блузка. Тъмно-кестенявата й коса се спускаше свободно към раменете. Изглеждаше отлично и Бош неволно си спомни за онази нощ във Вегас.
— Здравей, Рейчъл.
— Здравей, Хари.
Не знаеше дали да я прегърне и целуне, или просто да й стисне ръката. Онази нощ във Вегас наистина беше прекрасна, но след нея дойде и денят в Ел Ей, на задната веранда на къщата му, когато нещата се разпаднаха още преди да започнат.
Тя го извади от колебанието, като леко го докосна по рамото.
— Нали щеше да поръчаш?
— Щях, ама е затворено. Едва ли ще отворят преди пет. Искаш ли да отидем някъде другаде?
— Къде?
— Ами, не знам. Може би във „Фелипе“…
— Писнало ми е от „Фелипе“! — Тя тръсна глава. — Всеки ден обядваме там. На практика пропуснах днешния обед именно защото колегите пак отидоха там.
— Колегите от „Тактическия“?
Фактът, че ресторантът в центъра на града й беше омръзнал, недвусмислено показваше, че не работи в централата на ФБР в Уестуд.
— Ще те заведа на друго място — добави той. — А по пътя можеш да хвърлиш едно око на досиетата…
Обърна се, отвори дясната врата на колата си и вдигна папките от седалката. Изчака я да седне, тикна купчината в ръцете й и заобиколи от другата страна.
— Съвсем в стила на Стив Маккуин! — отбеляза тя: имаше предвид „Мустанг“-а.
Бош хвърли вестника на задната седалка и сви рамене:
— Просто имах нужда от промяна.
Натисна педала на газта нарочно силно, мощният мотор изрева и колата рязко потегли. Той пое по Сънсет, после зави по Силвър Лейк към Ехо Парк.
— Какво точно искаш от мен, Хари? — попита Рейчъл, докато отваряше най-горната папка.
— Искам да прегледаш тези документи и да ми кажеш впечатлението си от човека, за когото става въпрос. Утре трябва да го разпитам, а нямам представа откъде да започна. Не ми се ще аз да съм обект на манипулация, ако изобщо се стигне до такава.
— Чувала съм за него — каза Уолинг, без да вдига очи от папката. — Това е Касапина от Ехо Парк, нали?
— Наричат го Торбалана — поправи я Бош.
— Да де.
— Имам лична връзка с това дело, на по-ранен етап.
— Каква по-точно?
— През деветдесет и трета работех в Холивудското полицейско управление. Беше ми възложено следствието за едно изчезнало момиче, което и до ден днешен е в неизвестност. Мари Жесто. Навремето медиите вдигнаха доста шум по повод изчезването й. А Рейнард Уейтс — човекът, когото ще разпитам утре, предлага информация за Жесто като част от пазарлъка си с прокуратурата.
Тя вдигна глава от папката и го погледна.
— Като знам с каква страст провеждаш разследванията си, започвам да се питам дали изобщо трябва да участваш в този разпит, Хари…
— Не, нямам емоционални проблеми. Но следствието все още е мое. А страстта, за която говориш, е стандартният подход в детективската работа. И единственият.
Погледна я точно навреме, за да хване театралното извъртане на очите й.
— Говориш като гуру — подхвърли тя. — Къде отиваме всъщност?
— В Силвър Лейк има една кръчма, „Дъфи“. След пет минути сме там. Надявам се, че ще ти хареса. Но недей да водиш федералните си приятелчета там, ще й съсипят репутацията.
— Обещавам.
— Надявам се, че имаш достатъчно време.
— Нали ти казах, че пропуснах обяда? По някое време трябва да се върна в службата, защото съм поръчала някои проверки.
— Доколкото разбирам, тази служба е извън сграда-та на Федералния съд — подхвърли Бош.
— Не, ние сме извън системата — отвърна Уолинг, без да вдига глава от разтворената папка.
— В някоя от прочутите тайни квартири на ФБР, а?
— Нали знаеш отговора? „Ако ти кажа, ще трябва да те убия“…
Бош се усмихна.
— Значи няма да ми кажеш какво означава „тактически“, така ли?