— Нищо не означава. Съкращение на „Тактическо разузнаване“. Занимаваме се със събиране и анализ на информацията, която теглим от Интернет, мобилните оператори и комуникационните спътници. Доста скучна работа, да ти кажа…
— Надявам се законна.
— Поне засега.
— Звучи ми като антитерористична операция.
— С тази разлика, че по-често предоставяме информация на Бюрото за борба срещу наркотрафика и куп други неща. Миналата година например успяхме да разкрием над тридесет измами по Интернет, свързани с помощите за районите, пострадали от урагани. Както вече ти казах, ние анализираме сурова информация, която може да ни отведе навсякъде…
— Значи в личен план предпочете центъра на Ел Ей пред безкрайните простори на Южна Дакота, така ли?
— Това беше правилен ход от гледна точка на собствената ми кариера. Не съжалявам, че го направих. Но ми липсват някои неща, на които се радвах в Дакота. Както и да е… Остави ме да прегледам тези папки. Нали искаш да ти помогна?
— Да, извинявай.
Останалата част от пътя изминаха в мълчание. Накрая Бош спря пред малко крайбрежно ресторантче, взе вестника от задната седалка и слезе от колата. Уолинг каза, че ще хапне това, което си поръча той, но промени решението си в момента, в който Бош поръча омлет, и разтвори менюто.
— Мислех, че ме каниш на обяд, а не на закуска.
— Между другото, днес пропуснах и закуската. Но омлетите тук са много добри.
Тя си поръча сандвич с пуйка и остави менюто на масата. Изчака сервитьорът да се отдалечи и каза:
— Мисля, че участието ми в твоето разследване ще е доста ограничено. Не разполагам с време за подробен психологически портрет, а това означава, че ще се докосна само до повърхността на нещата.
— Знам. — Бош кимна. — Ще съм ти благодарен и за тях.
Тя отново се задълбочи в папките. Бош разтвори вестника на спортните страници, но бързо се отегчи. Напоследък интересът му към бейзбола рязко бе намалял и проблемите на „Доджърс“ го вълнуваха все по-малко и по-малко. В момента използваше вестника по-скоро за прикритие, иззад което имаше възможност да наблюдава Рейчъл. С изключение на дългата коса, тя си беше съвсем същата от времето, през което бяха заедно. Все така жизнена и неудържимо привлекателна, излъчваща някаква опасна, дори изпепеляваща чувственост, която се криеше най-вече в очите й. Това не бяха хладните и пресметливи очи на професионален полицай, които той срещаше всеки ден — включително и своите, когато застанеше пред огледалото. Това бяха очи, които изразяваха вътрешна уязвимост. Очи на жертва, които го бяха привлекли толкова силно преди време…
— Какво ме зяпаш? — внезапно попита тя, без да вдига глава.
— Моля?
— Правиш го прекалено явно.
— Просто…
Спаси го келнерът — донесе поръчката. Уолинг отмести папките и по лицето й пробяга нещо като усмивка. Започнаха да ядат.
— Умирам от глад — подхвърли тя.
— Аз също.
— И тъй, какво гледаше?
— Кога?
— Докато се преструваше, че четеш вестника.
— Ами… Питах се дали ще проявиш интерес към това дело. Останах с впечатлението, че си доста заета, и… Може би няма да ти се иска да се връщаш към тези неща…
Сандвичът в ръката й спря на сантиметър от устата.
— Ще ти призная нещо, Хари. Аз мразя работата си. В смисъл, мразя това, с което се занимавам в момента. Но нещата ще се оправят. Година, най-много година и нещо, и всичко ще е наред.
— Добре, ясно — кимна той, поколеба се за миг и махна към папките. — А това? Наред ли е това?
— Да, но е прекалено много. Информацията е толкова голяма, че дори не знам откъде да започна, за да съм ти от полза…
— За съжаление разполагам само с днешния ден.
— Не можеш ли да отложиш разпита?
— Не. Следствието не е мое, освен това в него е замесена и политиката. Прокурорът по делото се кандидатира в предстоящите избори за главен прокурор. Трябват му резултати. Едва ли ще ме чака да набера скорост…
— Съвсем в стила на Рик О’Шеа — каза тя.
— Принуден съм да се включа на високи обороти, заради Жесто. Никой няма намерение да намали темпото, за да ми помогне.
Ръката й легна върху купчината, сякаш искаше да я претегли, преди да вземе решение.
— Предлагам да ми оставиш тези папки. Ще се заема с тях веднага след работа. Довечера, вероятно доста късно, ще ги донеса у вас и ще ти кажа какво съм открила.
Той я погледна втренчено, търсеше в думите й скрит смисъл.
— Колко късно?
— Не знам. Когато свърша. Към девет, предполагам. Утре трябва да ставам рано. Удобно ли е?
Той мълчаливо кимна. Не беше очаквал подобно развитие на нещата.
— Още ли живееш в онази къща на хълма? — попита тя.