— Да, ама не сме го пуснали за проверка. Ако го бяхме направили, щяхме да го открием във файла с псевдонимите. Може би точно това е искал.
Замълчаха и двамата, нагазили поотделно в тресавището на съдбоносните грешки.
Пръв се обади Едгар:
— Сам ли стигна до това, Хари? Кой още знае?
— Един колега от отдел „Убийства“ в Североизточния. У него е досието на Жесто. Знае и областният прокурор, който работи по заподозрения. Но това няма значение, Джери — ние с теб сме прецакали цялото следствие.
„В резултат на което са загинали хора“, добави на себе си.
— Кой е прокурорът? Може би ще потули работата?
Едгар вече търсеше начин да ограничи щетите и евентуалното им отражение върху кариерата си. Дали вече бе забравил за деветте жертви след Мари Жесто, или просто бе преместил чувството за вина в друга клетка на мозъка си? Но Едгар всъщност не беше истински детектив. За него това беше само работа, в която не влагаше сърце.
— Съмнявам се — промърмори Бош. — А и не ми пука. Ние трябваше да спрем тоя тип още през деветдесет и трета. Заради нас той е продължил да реже жертвите си на парчета цели тринайсет години.
— Как така да ги реже? Да не би да говориш за оня от Ехо Парк? Как му беше името? Уейтс? Той ли е нашият човек?!
Бош кимна и натисна студената чаша до слепоочието си.
— Да. Утре ще направи официални признания. Които сигурно ще стигнат до обществеността, защото Рик О’Шеа ще ги използва за предизборните си цели. Няма начин да останем анонимни, защото все някой умник репортер ще попита дали Уейтс не е попадал в полезрението на властите и по-рано, например по следствието за Жесто.
— Ще отговорим отрицателно, защото това е истината! — възбудено рече Едгар. — Това име никога не е стигало до нас! То е било псевдоним, за който не сме били длъжни да съобщаваме на никого. Трябва да убедиш О’Шеа да каже именно това, Хари!
Напрежението в гласа му накара Бош да съжалява, че му се е обадил. Искаше Едгар да сподели тежестта на вината, а не да търси начин да избегне обвиненията.
— Каквото е писано, Джери — въздъхна той.
— Лесно ти е на тебе, Хари. Ти се върна на работа в градската полиция, а аз съм кандидат за едно от двете свободни места за детективи в ДГУ и ако това се разчуе, никога няма да го получа!
Бош вече не искаше нищо друго, освен да прекрати този разговор.
— Пак ти повтарям — каквото е писано. Ще направя всичко възможно. Но нали знаеш — понякога става така, че човек трябва да поеме отговорност за това, което е направил.
— Не и в този случай, партньоре. Не и в този случай!
Старата песен на нов глас. Бош се намръщи. Пак това „партньоре“, предназначено да му напомни за колегиалната солидарност и неписания закон, според който партньорството е по-силно дори от брака.
— Вече ти казах, че ще направя каквото мога — каза той раздразнено. — Извинявай, партньоре, но трябва да затварям.
Надигна се от пода и окачи слушалката.
Захрани с водка ледените кубчета в чашата си и излезе на верандата. Опря лакти на парапета и се вслуша в обичайното съскане на трафика по улицата на стотина метра по-долу. Небето над главата му бе мръснорозово, във въздуха царствено се рееше ястреб. Същият като онзи, който беше видял преди години, когато откриха колата на Мари Жесто в онзи гараж.
Телефонът му завибрира и той механично бръкна в джоба на сакото си. Измъкна го с цената на доста усилия миг преди насреща да затворят. Нямаше време да погледне екранчето.
— Научи ли, Хари? — Беше Киз Райдър.
— Да, научих. Току-що разговарях с Едгар. Единствената му грижа е да спаси кариерата си и предстоящото си назначение в ДГУ.
— За какво говориш, Хари?
— Не ти ли се обади онзи задник Оливас? Според мен вече го е разтръбил навсякъде!
— Какво да е разтръбил? Обаждам се да разбера дали ти е съобщил точния час на утрешния разпит.
Осъзнал грешката си, Бош се наведе и лисна водката през парапета.
— Десет сутринта, в прокуратурата. Ще го докарат специално за разпита. Извинявай, Киз, ама май забравих да ти звънна.
— Какво ти е, Хари? Да не си пиян?
— Вкъщи съм си, Киз. Нямам ли право и да пийна?
— За какво си помисли, че ти звъня?
Бош помълча, после каза:
— С Едгар трябваше да пипнем Уейтс, Саксън или както и да се нарича този тип, още през деветдесет и трета. Обадил се е на Едгар по телефона и му се е представил като Саксън. Но и двамата сме пропуснали да го вкараме в компютъра. Голяма грешка, Киз.
Беше ред на Райдър да замълчи. Не й трябваше много време обаче, за да схване какво би означавало да разкрият човека, криещ се зад псевдонима Саксън.
— Случва се, Хари.
— Това го кажи на деветте му следващи жертви, не на мен — глухо отвърна той, забил поглед в храсталаците под верандата.