— Добре, ясно.
В паметта му изплува лицето на един от тези убийци, беше го арестувал преди години. Казваше се Роджър Бойлън и се придвижваше с пикап, оборудван като каравана. Беше подмамил в нея две млади момичета, почерпил ги с марихуана, а преди да ги изнасили и убие, им инжектирал конски дози успокоителни. Всичко това се беше случило на един пуст паркинг в близост до язовира Хансен. Труповете беше захвърлил в близкия канал. В момента, в който Бош му щракна белезниците, Бойлън поклати глава и каза:
— Жалко. Тъкмо бях загрял.
Колко хора щяха да загубят живота си, ако не го беше спрял? Възможно ли бе този арест да компенсира провала с Уейтс? До известна степен, да. Но това не беше игра на компенсации. Истинският детектив отлично знае, че при убийствата такова нещо няма. Нито в кратък, нито в дългосрочен план.
— Дано съм ти помогнала — подхвърли Рейчъл.
Образът на Бойлън избледня, на мястото му се появи лицето на младата жена.
— Да, много. Утре ще съм много по-наясно кой съм аз и срещу какво съм се изправил.
— Имах предвид и другото — каза тя и се надигна.
— Аз също. — Бош се изправи.
— Бъди много внимателен, Хари — каза тя и тръгна към вратата.
— Знам, вече го каза. Бъди спокойна. Ще държа нещата под контрол.
— Имам предвид по-скоро психологическата опасност, отколкото физическата. Пази се, Хари, моля те!
— Ще се пазя — обеща той.
Беше време за сбогуване, но тя се поколеба. Очите й пробягаха по пръснатите на масата папки, после се спряха върху лицето му.
— Все си мислех, че ще се обадиш някой ден… Но не очаквах, че ще е по работа.
Трябваха му няколко дълги секунди, за да осъзнае смисъла на казаното.
— Мислех си, че… Онова, което ти казах… Което си говорихме…
Не знаеше как да завърши мисълта си. Не беше сигурен какво всъщност иска да й каже. Тя протегна ръка и докосна гърдите му. Той направи крачка към нея и я взе в прегръдките си.
9
След като се любиха до насита, останаха в леглото. Разговаряха за всичко друго, но не и за това, което току-що бяха направили. От дума на дума отново се върнаха на предстоящия разпит на Рейнард Уейтс.
— Не мога да си представя, че след всичките тези години ще се изправя лице в лице с убиеца й — въздъхна Бош. — Имам чувството, че всичко е сън. Фактически често сънувам, че хващам убиеца, но никога не съм си го представял като Уейтс.
— А кого си виждал?
Главата й лежеше на рамото му. Не виждаше лицето й, но вдъхваше аромата на косата й. Беше преметнала крак върху него и този крак ясно се очертаваше под чаршафа.
— Един гадняр, срещу когото не разполагам с никакви улики. И по тази причина исках да е именно той…
— Добре де, но той все пак би трябвало да има някаква връзка с Жесто.
Бош направи опит да свие рамене, но телата им бяха твърде преплетени за подобен акт.
— Знаеше за гаража, в който открихме колата на Жесто, бившата му приятелка беше нейно копие, а самият той имаше проблеми с избухливостта. Нищо друго. Никакви преки улики. В един момент просто реших, че това е негова работа. Веднъж дори го проследих — беше още в началото на разследването. Работеше охрана на петролните кладенци оттатък Болдуин Хилс. Имаш ли представа къде се намират?
— Говориш за сондите, които се виждат от пътя между летището и Ла Чинега?
— Точно така. Семейството на въпросния младеж притежаваше част от тези кладенци. Предполагам, че баща му се е опитвал да го вкара в правия път — тоест да го принуди сам да си изкарва хляба, въпреки огромното състояние на семейството. И тъй, въпросният младеж работеше като охранител и един ден отидох да видя за какво става въпрос. В района се мотаеха две момчета. Тринайсет-четиринайсетгодишни, не повече.
— И какво стана?
— Нашият човек ги спипа, окова ги с белезници за железния стълб на една сонда, а след това се качи в пикапа си и изчезна.
— Заряза ги там?
— Отначало си помислих, че е направил точно това, но той се върна. Наблюдавах го с бинокъл от близкото възвишение, откъдето се разкриваше панорамна гледка към целия район на Ла Чинега. Видях как говори с някакъв тип. Двамата влязоха в някаква барака, където вероятно държаха пробите от изпомпания нефт. Излязоха с две кофи, натовариха ги в пикапа и потеглиха обратно. Стигнаха при окованите момчета и изсипаха мръсотията отгоре им.
— А ти само стоеше и гледаше! — Рейчъл се надигна на лакът.
— Бях далеч, оттатък едно дълбоко дере. Днес на този хълм има няколко жилищни сгради, но тогава беше гол. Ако бяха решили да направят още нещо, със сигурност щях да се намеся, но те просто свалиха белезниците на хлапетата и ги пуснаха да си вървят. Освен това не исках да усети, че го наблюдавам. На онзи етап още не знаеше, че го подозирам за Жесто.