Рейчъл мълчаливо кимна, очевидно приела доводите му.
— И той просто пусна хлапетата, така ли?
— Свали им белезниците, изрита едното в задника и ги пусна. И двете ревяха от ужас.
Рейчъл отвратено поклати глава.
— Как се казва тоя тип?
— Антъни Гарланд. Баща му е Томас Рекс Гарланд, не може да не си чувала за него.
Тя поклати глава, помълча малко и каза:
— Тоя Антъни може и да не е убиецът на Жесто, но явно е голям задник.
— Да, голям задник е. Искаш ли да го видиш?
— Как така да го видя?
— Имам една видеокасета с „най-големите хитове“. През последните тринадесет години съм го разпитвал три пъти и всеки разпит е записан на видео.
— Тук ли е касетата?
Бош мълчаливо кимна, изведнъж осъзнал колко странно може да изглежда домашното съхранение на касета със служебни разпити.
— Събрах ги на едно място — обясни той. — Донесох касетата при поредното възобновяване на следствието, просто за да си опресня паметта.
— Окей, пусни я да го видим тоя тип.
Бош стана, навлече боксерките си и запали лампата. Прехвърли се в хола и отвори вратичката на шкафа под телевизора. Тук, между множеството касети и дивидита, имаше няколко видеозаписа на свои стари разследвания. Наложи му се да прерови доста кутии, преди да попадне на тази, която му трябваше — видеокасета с надпис „Гарланд“.
Телевизорът в спалнята му беше с вградено видео. Той го включи, пъхна касетата в процепа и седна на леглото с дистанционното в ръка. Не свали боксерките, тъй като им предстоеше работа. Рейчъл остана под завивките. Подаде обаче крак изпод чаршафа и докосна голия му гръб.
— Така ли забавляваш дамите, които ти идват на гости? — закачливо попита тя. — Пускаш им записи с отличната ти техника на разпит?
Бош се обърна и я стрелна с поглед.
— Рейчъл, заклевам се, че ти си единствената жена на този свят, с която мога да си позволя подобно нещо. — И се подсмихна.
— Мисля, че те разбирам, Бош. — Тя се засмя.
Записът тръгна и Бош натисна бутона за изключване на звука.
— Първият разпит беше проведен на 11 март деветдесет и четвърта — около половин година след изчезването на Жесто и при напълно буксуващо следствие. Нямахме достатъчно улики за арест, на практика не разполагахме с абсолютно нищо срещу него. Но аз някак успях да го убедя да дойде в участъка и да даде показания. Той все още нямаше представа, че го подозирам, и мислеше, че искаме да чуем подробности за апартамента на бившата му приятелка.
На екрана се появи прекалено оцветен кадър на малка стая. Зад масата в центъра седяха двама души: доста по-младият Хари Бош и човек, наскоро надхвърлил двайсетте, с начупена руса коса, станала почти бяла от слънцето. Това беше Антъни Гарланд. Беше облечен в тениска с логото на „Лейкърс“. Ръкавите й бяха изпънати от здравите му мускули, на левия бицепс личеше част от татуировка: бодлива тел, която се спускаше надолу към китката.
— Дойде доброволно, приличаше на човек, който възнамерява да прекара деня си на плажа. Но…
Бош прекъсна обясненията и натисна бутона за звука.
Гарланд оглеждаше обстановката, на лицето му играеше лека усмивка.
— Значи тук се случват нещата, а? — подхвърли той.
— Какви неща? — Бош го погледна.
— Много добре знаете какви. Тук пречупвате лоши-и ги карате да признаят всички престъпления на юта.
Усмивката му стана още по-палава.
— Понякога. — Бош кимна. — Но нека поговорим за Мари Жесто. Познавате ли я?
— Не. Вече ви казах, че не я познавам. Никога преди не съм я виждал.
— Преди какво?
— Преди да ми покажете снимката й.
— Значи ще е лъжа, ако някой заяви, че сте я познавали?
— Точно така! Кой, по дяволите, може да ви надрънка подобни глупости?
— Но сте знаели за празния гараж във Високата кула, нали?
— Че как да не знам, след като приятелката ми току-що го беше освободила? Знаех, че е празен, но това изобщо не означава, че съм вкарал онази кола в него. Вижте, тези въпроси вече ми ги зададохте. Дойдох тук, защото си мислех, че има нещо ново. Вие какво, да не би да ме арестувате?
— Не, Антъни. Не сте арестуван. Помолих ви да се отбиете, за да си поговорим още веднъж за тези неща.
— Вече си поговорихме.
— Но това беше преди да научим някои нова неща за вас, а и за нея. Затова трябва да повторим разговора и да го облечем в официална форма.
По лицето на Гарланд пробяга гневна гримаса, той рязко се наведе напред.
— Какви нови неща? Какви ги дрънкате? Нямам нищо общо с тая работа! Заявих ви го не веднъж, а цели два пъти! Защо се занимавате с мен, вместо да търсите истинския извършител?