— Надявам се преди това да ми отговориш на няколко въпроса — рече Бош.
— Преди години отговорих на всичките ти въпроси. Това ми прилича на вендета, Бош. Не искаш да се откажеш, не ме оставяш на мира. Свободен ли съм, или не?
— Къде скри тялото?
— Не мога да повярвам на ушите си! — Гарланд въздъхна. — Няма ли най-сетне да се откажеш?
— Няма, Гарланд. Ще продължавам, докато не я открия, а теб не те тикна зад решетките.
— Но това е истинска лудост, да те вземат мътните! Ти си луд, Бош! Какво да ти кажа, за да ми повярваш? Какво мога да…
— Ще ти повярвам, ако ми кажеш къде си скрил тялото й.
— Това не мога да ти го кажа просто защото не съм…
Бош натисна бутона за изключване и екранът угасна. За пръв път си даде сметка какво късогледство беше проявил да преследва Гарланд като бясно куче. Изобщо не беше отчел факта, че през цялото това време уликата е била буквално пред очите му — в работния журнал. Гледането на записа сега, заедно с Уолинг, усили многократно чувството за унижение в душата му. Беше се надявал тя да разбере мотивите му да подозира Гарланд, да разгадае причините за допуснатата грешка и да го оправдае. Но сега, след като изгледа записа на фона на признанията на Уейтс, не можеше да се оправдае дори сам пред себе си.
Рейчъл се наведе, плъзна пръст по гърба му и прошепна:
— На всички се случва.
„Не и на мен“, помисли си той, но въпреки това кимна.
— Когато всичко свърши, май ще трябва да отида и да му се извиня — промърмори като сърдито дете.
— Я го зарежи тоя задник. На твое място изобщо не бих го направила.
Бош се усмихна на опита й да го утеши.
— Така ли мислиш?
Тя издърпа ластика на боксерките му и го пусна обратно. Разнесе се силно шляпане.
— Имам още един час, преди да се замисля как да се прибера у дома.
Бош се обърна. Тя се усмихваше.
10
На другата сутрин Бош и Райдър тръгнаха към Съдебната палата пеш. Двадесет минути преди насрочения час стигнаха до кабинета на главния прокурор — въпреки обичайната опашка пред асансьорите. О’Шеа и Оливас вече ги чакаха. Настаниха се около масата — на същите места като при предишната им среща. Бош отбеляза, че предизборните плакати ги няма. Сигурно вече ги бяха преместили в залата на общинския съвет, където вечерта щеше да се проведе предизборното събрание.
На бюрото на О’Шеа лежеше работен журнал от делото Жесто. Без да иска разрешение, Бош го взе и го отвори на хронологическия списък. Откри Формуляр 51 и плъзна пръст надолу. Срещу датата 29 септември 1993 г. действително лежеше вписването, което му беше прочел Оливас — последно за деня. Отново го обзе горчиво разочарование.
— Всички допускаме грешки, детектив Бош — подхвърли О’Шеа. — Нека гледаме напред и да се мъчим да направим най-доброто, на което сме способни.
Бош го погледна, кимна и остави папката.
— Току-що ми съобщиха, че Мори Суон и Уейтс вече са в стаята за разпити и ни очакват — продължи О’Шеа. — В тази връзка предлагам да разглеждаме случаите поотделно, в точно определен ред. Ще започнем с Фицпатрик и ще се прехвърлим на Жесто само ако получим задоволителни признания. По същия начин ще процедираме и по-нататък.
Всички кимнаха — с изключение на Бош.
— Няма да се успокоя, докато не открием останките й — каза той.
— Разбирам ви. — О’Шеа вдигна някакъв документ от бюрото. — Това е молба до съда за временно извеждане в случай, че се наложи Уейтс да ви отведе на мястото. Ще добавя, че подобно извеждане трябва да се осъществи при изключителни мерки за сигурност. Нямаме право на грешка.
Очите му бавно обиколиха всички, сякаш искаше да се увери, че разбират сериозността на ситуацията. О’Шеа залагаше на карта както предизборната си кампания, така и цялата си политическа кариера.
— Ще сме готови на всичко — обади се Оливас.
Тази декларация не успя да прогони загрижеността от лицето на областния прокурор и той каза:
— Предполагам, че ще прибегнете до услугите на униформени полицаи.
— Не. Униформите привличат вниманието. — Оливас поклати глава. — Ще се справим и сами, освен ако не настоявате за обратното.
— Да, настоявам. Мисля, че ще е по-разумно.
— Няма проблеми. Можем да поискаме автомобил на общинската полиция или двама служители от охраната на затвора.
— Добре. — О’Шеа кимна. — Значи можем да започваме.
— Има още един въпрос — обади се Бош. — Ние не сме сигурни в самоличността на човека, който ни чака в стаята за разпити, но по всичко личи, че той не се казва Рейнард Уейтс.
Изненадата, която се изписа върху лицето на О’Шеа, се оказа заразителна. Оливас зяпна и се приведе напред.