Бош мълчаливо се изправи, последван от Райдър и Оливас.
— О, щях да забравя — каза детективът. — Вчера научихме и нещо за Мори Суон. Вероятно ще ви се стори интересно…
Един през друг двамата с Райдър им разказаха това, което бяха чули от Ейбъл Прат. Оливас избухна в смях, а от изражението на О’Шеа ясно личеше, че се опитва да изчисли колко пъти е стискал ръката на Суон в съдебната зала.
Бош се обърна и тръгна към вратата. Изпитваше възбуда, примесена с ужас. Възбудата се дължеше на факта, че най-после щеше да научи съдбата на Мари Жесто, а ужасът беше свързан с подробностите около нея. Подробности, които със сигурност щяха да се превърнат в тежко бреме — особено в мига, в който трябваше да се изправи пред родителите на момичето в Бейкърсфийлд.
11
Двама униформени помощник-шерифи охраняваха помещението, в което щеше да се проведе разпитът на човека, наричащ себе си Рейнард Уейтс. Отместиха се, за да направят път на предвожданата от областния прокурор процесия.
В стаята имаше дълга маса, зад която седяха Уейтс и защитникът му — адвокат Мори Суон. Уейтс беше заел място в средата, а Суон седеше вляво от него. При влизането на прокурора се изправи само адвокатът, тъй като Уейтс беше окован за стола с тънки пластмасови белезници. Суон беше слаб мъж с дебели очила с рогови рамки и гъста прошарена коса. Никой от влезлите не прояви желание да стисне протегнатата му десница.
Райдър седна срещу Уейтс, а Бош и О’Шеа се настаниха от двете й страни. Оливас зае най-отдалечения стол, тъй като нямаше да участва в началната фаза на разпита.
Прокурорът каза няколко встъпителни думи, но ръкостискания отново нямаше. Уейтс беше облечен в оранжев комбинезон с черен надпис на гърдите:
Без да е изрично предупреждение, вторият ред на надписа беше достатъчно категоричен. Беше индикация за статута на Уейтс в чертите на затвора: единична килия, без право на контакт с другите изтърпяващи наказание. Статут, който предлагаше сигурност както на Уейтс, така и на останалите затворници.
Докато оглеждаше човека, когото беше издирвал цели тринадесет години, Бош бавно осъзна, че най-опасното нещо в него е безличието. Беше съвсем обикновен, с нормална фигура и лице без отличителни белези. Меки черти, тъмна късо подстригана коса, спокойно изражение. Само очите издаваха присъствието на нещо злокобно и потайно, скрито дълбоко в душата му. Тъмнокафяви и хлътнали, те излъчваха онова хладно равнодушие, което Бош беше виждал в очите на много убийци. В тези очи нямаше нищо. Две тъмни Дупки, които нищо не можеше да запълни, които никакви убийства не можеха да изпълнят с живот.
Райдър включи магнетофона на масата и започна разпита. Направи го отлично, с професионално спокойствие, изключващо всякаква мисъл за капана, заложен още в първия й въпрос.
— Както вероятно сте информиран от господин Суон, ще записваме всеки от предстоящите разпити, а лентите ще бъдат на съхранение при вашия адвокат до постигането на окончателно споразумение. Да приемем ли, че разбирате и одобрявате тази процедура?
— Да — отговори Уейтс.
— Добре. — Райдър кимна. — Ще започнем с рутинните въпроси, които са част от протокола. Име, дата и място на раждане?
Уейтс се наведе напред и отвърна отегчено:
— Рейнард Уейтс, роден на трети ноември хиляда деветстотин седемдесет и първа година в Града на ангелите.
— Ако имате предвид Лос Анджелис, ще ви помоля да го кажете в микрофона.
— Да, имам предвид Лос Анджелис.
— Благодаря. Малкото ви име е доста необичайно. Бихте ли го казали буква по буква, в името на точността?
Уейтс се подчини. Още един добър ход на Райдър. Ход, който на по-късен етап щеше да лиши човека насреща й от възможността да се измъкне с оправданието, че е допуснал неволна грешка.
— Имате ли представа откъде идва това име?
— Не знам, Предполагам, че баща ми го е измъкнал от задника си. Но що за въпроси ми задавате? Мислех, че ще си говорим за убийства, а не за някакви пикливи подробности.
— Бъдете спокоен, господин Уейтс, ще стигнем и до убийствата.
Бош усети как го залива облекчение. Даваше си сметка, че му предстои да чуе ужасни неща, но Уейтс вече беше паднал в капана и последиците за него щяха да са фатални. Край на възможностите да се измъкне й да изживее остатъка от живота си в самостоятелна килия за сметка на обществото.
— Ще караме поред — продължи Райдър. — В предложението на адвоката ви е посочено, че първото ви убийство е това на Даниъл Фицпатрик в Холивуд, извършено на 13 април 1992 година. Това отговаря ли на истината?