— В писмото си до прокуратурата адвокатът ви твърди, че знаете какво се е случило с Мари Жесто след изчезването й през хиляда деветстотин деветдесет и трета. Наистина ли е така?
Уейтс се намръщи и кимна.
— Да, знам.
— Знаете ли къде се намира в момента Мари Жесто или тленните й останки?
— Да.
Ето го момента, който беше чакал цели тринадесет години.
— Тя е мъртва, нали?
Уейтс го погледна и кимна.
— Това „да“ ли означава? — попита Бош за записа.
— Означава „да“. Мари Жесто е мъртва.
— Къде е?
По лицето на Уейтс се разля широка усмивка. Усмивката на човек, който е напълно лишен от чувство за вина или разкаяние.
— Тук е, детектив. Тук, с мен. Както и всички останали.
Усмивката му премина във весел смях и Бош с мъка се сдържа да не скочи и да го удари. Спря го ръката на Райдър, която стисна коляното му под масата.
— Момент, моля. — О’Шеа вдигна ръка. — Нека пак да излезем навън. Ти също, Мори.
12
О’Шеа се стрелна в коридора и дори успя да направи няколко нервни крачки напред-назад, докато другите се изнизваха навън. Нареди на двамата заместник-шерифи да влязат при Уейтс, изчака вратата да се затвори и гневно изсъска на адвоката:
— Какво става, Мори?! Да не си въобразяваш, че ще си губим времето, за да ти градим теза за невменяемост?! Става въпрос за признания, а не за защитни маневри, по дяволите!
— Човекът явно има проблеми. — Суон безпомощно разпери ръце.
— Дрън-дрън! Той е хладнокръвен убиец — седи или се прави на Ханибал Лектър! Но ние не сме на кино, Мори! Чу ли какви ги дрънка за Фицпатрик? Бил много по-загрижен за мехурите на ръката си, отколкото за човека, когото е подпалил! Чуй ме много добре какво ще ти кажа: давам ти пет минути да поговориш с клиента си насаме. Не промени ли поведението си, прекъсваме този цирк и всеки по пътя си!
Бош несъзнателно кимаше. Харесваше гневните думи на О’Шеа, одобряваше поведението му.
— Ще видя какво мога да направя. — Суон отвори вратата. Охраната отново се върна в коридора, за да го остави насаме с клиента. О’Шеа продължи да крачи нервно.
— Извинявам се за избухването — промърмори той, без да се обръща конкретно към никого. — Но няма да им позволя да дърпат конците!
— Вече го правят — отбеляза Бош. — Най-вече Уейтс.
— Какво искаш да кажеш? — О’Шеа се втренчи в него, готов за битка.
— Всички сме тук заради него — поясни Бош. — Което в крайна сметка означава, че се борим да му спасим живота — по негова молба.
— Повече няма да се връщаме на този въпрос, Бош. Решението е взето. Ако имаш някакви съмнения, асансьорът е в дъното на коридора. Или си вършиш работата, или Фреди ще те замести.
Бош забави отговора си в продължение на една дълга секунда.
— Не съм казал, че имам съмнения. Жесто е мое разследване и възнамерявам да го изясня докрай.
— Радвам се да го чуя — иронично подхвърли О’Шеа. — Жалко, че не си бил толкова решителен през деветдесет и трета!
И почука на вратата. Бош гледаше гърба му с нарастващо раздразнение. Суон отвори почти веднага и каза:
— Готови сме да продължим. — И им направи място да минат.
Заеха местата си около масата, магнетофонът заработи. Потиснал гнева си, Бош отново закова очи в лицето на Уейтс и повтори въпроса си:
— Къде е тя?
По лицето на Уейтс пробяга лека усмивка, сякаш искаше да продължи играта. После усмивката се превърна в отегчена гримаса.
— Горе, на хълма.
— Къде горе?
— Близо до конната база. Там я пипнах веднага след като слезе от колата си.
— Заровена ли е?
— Да.
— Къде точно?
— Налага се да ви заведа. Знам точното място, но няма как да го опиша… Ще трябва да ви заведа.
— Опитай да го опишеш.
— Нищо особено. Просто едно място в гората, близо до паркинга. Малко встрани от пътечката. Човек може да го открие от пръв поглед, но може и да го пропусне. Гората там е гъста. Доколкото си спомням, имаше претърсване, но не откриха нищо.
— Сигурен си, че ще ни заведеш на мястото, така ли? Въпреки че оттогава са изминали тринадесет години?
— Не са тринадесет.
Бош замръзна от ужас. Мисълта, че младата жена е била пленница на този изверг, беше непоносима.
— Не е това, което си мислите, детектив — подхвърли Уейтс.
— Откъде знаеш какво си мисля?
— Просто знам. Но не е това. Мари наистина е заровена преди тринадесет години, но аз съм виждал мястото и след това. Искам да кажа, че й правех посещения, детектив. Доста чести посещения. Затова съм сигурен, че мога да ви покажа мястото.
Бош извади писалката си и започна да драска по вътрешната корица на досието. Не беше нищо важно, просто му трябваше време, за да блокира емоциите, които нахлуваха в душата му.