— Много бих искала да присъствам.
— Няма начин. Просто защото следствието е наше, а не на ФБР. Но дори да получиш покана, твоите хора няма да те пуснат, защото вече не работиш като профайлър.
— Знам, но въпреки това ми се иска.
Бош събра чиниите и ги отнесе в кухнята. Изправени един до друг пред умивалника, ги измиха, след това взеха бутилката и излязоха на верандата. Виното беше колкото за по половин чаша.
Прегърнаха се и мълчаливо загледаха светлините далече долу.
— Ще останеш ли тази вечер? — попита Бош.
— Да.
— Няма смисъл да се обаждаш предварително — каза той. — Ще ти дам ключ…
Тя се обърна да го погледне, а той уви ръце около талията й.
— Толкова бързо? Всичко е простено и забравено, така ли?
— Няма нищо за прощаване. Миналото си е минало, а животът е твърде кратък. Да продължавам ли с клишетата?
Тя се усмихна. Скрепиха договора с продължителна целувка, допиха виното и отидоха в спалнята. Любиха се дълго и бавно, с дълбока наслада. В един момент Бош отвори очи, втренчи се в нея и изгуби ритъма.
— Какво? — прошепна тя.
— Нищо. Отвори си очите.
— Нали те гледам?
— Не, не ме гледаш.
Тя се усмихна и извърна лице.
— Мисля, че сега не е най-подходящото време за спорове.
Той също се усмихна и я притегли към себе си. Целунаха се. Очите им бяха широко отворени. В следващия миг избухнаха в смях.
Бош изпитваше дълбока наслада от тази интимност — тя му помагаше да прогони безпокойството от душата си. Усещаше, че Рейчъл знае това и прави всичко възможно да му осигури този благословен дар. Това беше причината, поради която миналото престана да има значение. Той затвори очи. Продължаваше да се усмихва.
Втора част
СЛЕДСТВЕНИЯТ ЕКСПЕРИМЕНТ
14
Бош имаше чувството, че организацията на малката им екскурзия ще продължи с години, но в сряда, в десет и половина сутринта, автомобилната процесия най-после се измъкна от подземния гараж на Наказателния съд.
Първата кола беше без отличителни знаци. Зад волана беше Оливас, а до него седеше заместник-шериф с карабина в ръце. В средата на задната седалка бе настанен Рейнард Уейтс, притиснат между Бош и Райдър. Беше с оранжев комбинезон, с белезници на ръцете и краката, свързани с колана на кръста му със стоманена верига.
Зад волана на втората кола без отличителни знаци седеше Рик О’Шеа, вътре бяха още адвокат Мори Суон и видеооператор от областната прокуратура. Процесията завършваха два микробуса — единият на Лабораторията за научни изследвания към Полицейското управление на Лос Анджелис, а другият — на Съдебна медицина. В тях имаше всичко необходимо за локализиране и изравяне на тялото на Мари Жесто.
Времето беше подходящо за оперативна работа на открито. Измито от дъждеца, който беше валял през нощта, небето беше яркосиньо, с бели облачета на далечния хоризонт. Мокрите улици блестяха и излъчваха свежест. Разбира се, и най-хубавото време не можеше да се нарече подходящо за изравянето на момиче, изгубило живота си едва на двадесет и две години, но тържеството на природата все пак би могло да се приеме като известна компенсация за мрачната работа, която им предстоеше.
Плътно залепени един за друг, автомобилите започнаха да си пробиват път към естакадата, която щеше да ги изведе на магистралата. Оживеният трафик в центъра се усложняваше от мокрите улици. Бош помоли Оливас да свали стъклото, защото от Уейтс се разнасяше доста неприятна миризма. Очевидно тази сутрин не му бяха позволили да вземе душ, нито пък бяха сменили комбинезона му.
— Защо просто не си запалите цигарата, детектив? — обади се арестантът.
Плътно притиснат в него, Бош беше принуден да извие врат, за да го погледне.
— Искам малко въздух, защото вониш, Уейтс. А цигарите ги отказах още преди пет години.
— Браво.
— Защо мислиш, че ме познаваш? Ние никога не сме се срещали. Какво те кара да мислиш, че ме познаваш, Уейтс?
— Познавам хората като вас, детектив. Повечето са зависими. От вас се излъчва миризмата на следствието, на цигари и дори на алкохол. Не сте трудни за разпознаване.
Бош отмести очи от усмихнатото му лице, помълча малко и попита:
— Кой си ти?
— Мен ли питате? — Уейтс го погледна.
— Да, теб. Искам да зная кой си.
— Бош! — предупредително се обади Оливас. — Имаме уговорка да не му задаваме въпроси в отсъствието на Мори Суон. Остави го на мира.
— Това не е разпит. Просто си приказваме.
— Не ми пука как ще го наречеш. Просто го остави на мира.
Очите им се срещнаха в огледалото. Изтече цяла секунда, преди Оливас отново да се съсредоточи върху шофирането.