Оливас помогна на Уейтс да излезе от колата, провери оковите му и го поведе към средата на полянката. Помощник-шерифът ги последва на два метра с пушка в ръка.
— Трябва да ви отправя едно официално предупреждение, господин Уейтс — каза О’Шеа, когато групичката спря на няколко крачки от него. — Присъстващите тук полицейски служители са инструктирани да ви застрелят на място при евентуален опит за бягство. Искам да сте наясно с това.
— Наясно съм — отвърна Уейтс. — Предполагам, че Ще го направят с особено удоволствие.
— Значи се разбрахме. Водете, господин Уейтс.
15
Уейтс тръгна по една тясна пътечка, която чезнеше надолу между акации, дъб и гъсти шубраци. Крачеше без колебание — като човек, който знае къде отива. Скоро групата изчезна в гъстата зеленина — за огромно разочарование на телевизионните оператори в хеликоптера.
— Не е далеч — небрежно подхвърли Уейтс, сякаш беше водач на туристическа група, поела към близкия водопад.
На места пътеката почти се губеше — навлизаха в район, който не беше особено привлекателен за туристите. Оливас вече вървеше зад убиеца и вместо за ръката го държеше за веригата отзад. По всичко личеше, че няма да го изпусне нито за миг — факт, който предизвиква задоволство у Бош. Единственото неудобство на индийската нишка беше липсата на позиция за стрелба у останалите детективи — разбира се, ако затворникът решеше да побегне.
Много бяха джунглите, в които беше влизал през живота си. И винаги държеше очите и ушите си отворени, внимаваше къде стъпва и беше готов за засада. Но сега вниманието му беше насочено единствено към двамата мъже пред него: Уейтс и Оливас.
Пътеката стана още по-тясна и значително по-влажна след нощния дъжд. Бош на няколко пъти се подхлъзна. Изведнъж се разнесе рязко пропукване на съчки, последвано от тупването на паднало тяло и ругатня. Оливас и помощник Дулън се обърнаха, но очите на Бош останаха приковани в Уейтс. Адвокат Суон ругаеше, някой му помогна да се изправи.
Продължиха надолу по стръмния склон и след пет минути спряха на ръба на почти отвесно дере. Вдлъбнатината пред тях беше запълнена с кална вода, която стигаше до оголените корени на вековен дъб. Оттатък корените зееше дупка, дълбока почти три метра.
— Това го нямаше тук — измърмори Уейтс.
— Оттук ли е пътят? — попита Оливас и махна с ръка към дупката.
— Да. Трябва да слезем долу.
— Добре, задръж така. — После се обърна и каза: — Бош, предлагам да слезеш пръв и да го поемеш.
Детективът кимна, плъзна се покрай тях и се хвана за един от ниските клони на дървото. Кракът му внимателно опипа влажната почва, подметката му се плъзна.
— Лоша работа — промърмори той. — Това си е истинска пързалка. Дори да успеем да слезем, как ще се качим?
— Мамка му! — изруга Оливас.
— На един от микробусите видях стълба — подхвърли Уейтс.
Детективите се спогледаха.
— Прав е — обади се Райдър. — Криминалистите наистина имат стълба на покрива на колата си. Ако я донесем, няма да е трудно да качим по нея.
— Напротив — изсумтя Суон. — Как виждате клиентът ми да се качва и слиза по стълба с оковани ръце и крака?
Очите на всички се насочиха към О’Шеа.
— Ще измислим нещо — промърмори той.
— Чакайте! — извика Оливас. — Не си въобразявайте, че…
— В такъв случай той няма да слезе — отсече Суон. — Точка по въпроса. Няма да ви позволя да го изложите на опасност. Той е мой клиент и аз нося отговорност за него не само в юридически смисъл, а и…
О’Шеа вдигна ръка.
— Сигурността на обвиняемия е част от нашата отговорност. Мори е прав. Ако господин Уейтс падне от стълбата, защото не може да използва ръцете си, отговорността ще е наша. Но тук има хора с достатъчно оръжие, които могат да го контролират в рамките на десетина секунди, които са му нужни да слезе по стълбата.
— Отивам да я взема — обади се лаборантката. — Някой ще подържи ли това?
Казваше се Каролайн Кафарели, но всички я наричаха Кал. Тя подаде на Бош газовия анализатор — жълта кутия с Т-образна форма, обърна се и тръгна по обратния път.
— Ще отида да й помогна — каза Райдър.
— Не — спря я Бош. — Всички, които носят оръжие, ще останат при Уейтс.
Партньорката му кимна.
— Ще се оправя и сама — подхвърли Кафарели. — Стълбата е лека, от алуминий е.
— Дано не се загуби — промърмори О’Шеа, след като лаборантката изчезна между дърветата.
Няколко минути всички мълчаха.
— Вълнувате ли се, детектив? — подхвърли Уейтс. — Вече сме толкова близо.