Франсоаз пое слушалката от ръцете на майка си и гласът на Карол се промени.
— Слушай, Франсоаз! — заговори тя рязко. — Тази комедия трябва да свърши! Казах на баща ти, че си вечеряла навън и че си се прибрала късно. Така че той знае, че си спала вкъщи. Ако се върнеш веднага, дори няма да те разпитва. Ако не се прибереш, ще бъда принудена да му кажа, че си прекарала нощта у майка си и това ще го разсърди. Решавай!
Франсоаз мълчеше. Почувствува страшно отвращение. Силите й я напускаха, тя ненавиждаше целия свят.
— Чуваш ли какво ти казах? — попита Карол с раздразнен глас.
— Да — прошепна Франсоаз, — ще се прибера веднага.
Тя затвори телефона. Майка й я гледаше изненадана.
— Нали щеше да обядваш с нас?
— Не, мамо — каза тя тъжно. — Там ме чакат. Трябва да ида…
XXV
Наведена над тетрадката си, Франсоаз записваше по нещо, не слушаше добре и съжаляваше, че бе дошла. Мъжът, който предаваше урока си пред четиридесет внимателни слушатели, нямаше нищо общо с онзи, който миналата нощ я бе държал в обятията си. Тя мъчно можеше да се убеди, че това уравновесено и волево лице бе същото, което бе издебнала вчера сутрин в полумрака, сломено от страст; че този наставнически глас, който в момента обясняваше един руски текст със сложен синтаксис, й бе шепнал думи, споменът, за които я изгаряше. А от своя страна, той я гледаше така, както гледаше всички други студенти. Това, което за нея бе най-същественото в живота, навярно за него бе нещо второстепенно. Той помоли Шантал Огюстини да преведе една басня от Крилов, изпита Жилбер Моро за спрежението на някои глаголи, които се срещат в първите строфи. Франсоаз се страхуваше, да не би да зададе и на нея някой въпрос по граматика. В състоянието, в което се намираше, тя щеше да бъде неспособна да отговори. Но той я остави на мира да се унася в любовни мисли и страдания. Обедът в семейството, от който толкова много се страхуваше, премина благополучно в кръга на баща й, изцяло зает със своите дела, на малкия й брат, който говореше само за предстоящото си пътешествие, и на мащехата, която трептеше от миловидност. Нито намек за снощното й бягство. Карол бе подготвила почвата. Благодарение на нея и най-дръзките лъжи можеха да звучат като истини. А тази вечер очакваха Жан-Марк вкъщи. Той щеше да се изненада, като види Франсоаз, която му бе казала тази сутрин, че иска да отиде да живее при майка им. Но тя ще му обясни. Нали сега той бе нейният довереник. Изтръпна, защото Александър Козлов повиши глас:
— Вие не сте достатъчно подготвени… Изпитите наближават… Ако не положите повече усилия…
Тия строги думи не я засегнаха. Тя не бе вече от този курс. Струваше й се, че много тайнствено бе загубила желанието си да учи. Дали чувството, което изпитваше към Александър Козлов, бе толкова силно, че не можеше да се занимава с нищо друго? Във всеки случай руският език, който толкова много я привличаше, сега не я интересуваше. Никога няма да го научи, ще я скъсат на изпита… Голяма работа! Сега я вълнуваше само мисълта какво ще стане между нея и този мъж след малко, утре, вдругиден… Шумът от стъпки я стресна в момента на тези размишления. Часът бе свършил. Момичетата заобиколиха Александър Козлов. Всяка искаше да го пита нещо. Досадна сцена! Тя реши, че той прекалява с любезността си в обясненията към някои студентки. Може би беше правил любов с някоя от тях? Но не, тя щеше да научи, да почувствува. Освен това нито една от тях не бе красива. Че какво от това? Той не търсеше красиви момичета! Доказателство!… Залата се опразни. Франсоаз излезе последна, Александър Козлов я спря на вратата.
— Не можех повече да остана — измънка тя. — Трябваше да се прибера вкъщи…
— Можеше да ме събудиш!
— Беше ли нужно? Знаех, че ще ви видя тук, още днес следобед…
— Какво ще правиш сега?
— Нищо.
— Искаш ли да дойдеш при мене след един час?
Гледаше я право в очите нежно и настойчиво. Неочаквано тя пожела да бъде пак в обятията му. С разтреперани крака прошепна:
— Да.
Той си отиде. Тя се позабави няколко минути в библиотеката, докато се съвземе и излезе.
На улицата се сблъска с Патрик, който я чакаше. Бе забравила, че има среща с него. Ядоса се, че положението се усложнява. Колко малки бяха очите му зад тия очила! А досега не бе забелязала!
— Най-после да те видя! — каза той. — От колко време!… Какво става с тебе?
— Много бях заета тези дни!
— Забелязах! Колкото пъти ти телефонирах, все не можех да те намеря!