— Той лъже Карол колкото си иска — продължи Жан-Марк. — И то от години. Винаги, когато заминава, отвежда и по една жена за из път!
— Не е вярно! — промълви тя.
— Вярно е, миличка. Видях го със собствените си очи. Впрочем той и не се крие от мене. Доверява ми се като мъж на мъж! Пък и не е задължително да ми вярваш.
Тя повтори:
— Не е вярно!
Но бе вече уверена, че той не я лъже, дори и да преувеличава малко, това бе горчивата истина. Проказата все по-дълбоко разяждаше близките й. На кого да вярва, кого да уважава, на кого да се уповава, щом като и баща й не беше по-добър от другите? Жан-Марк реши да се доизкаже:
— Нима мислиш, че аз щях да направя това, ако не знаех, че баща ми не обича вече Карол и че си има метреса! — каза той.
Тя отпусна сломените си рамене. В главата й затанцуваха голи тела, яхнали се едно връз друго. Баща й бе в същото хоро, на което се бяха хванали тя и Жан-Марк. С камшик ги шибаше желанието, това мръсно желание! Пак имаше среща с Александър Козлов, днес, в пет часа. Искаше й се да има сили, за да не отиде. Но вече я командуваше не умът, а плътта. Жадна, нетърпелива, блудна и омразна плът! Че баща й си има метреса, това на пръв поглед нямаше нищо общо с нейните лични грижи. И все пак й се струваше, че след това откритие за нея всичко се поставя под съмнение — любовта й като жена, уважението й към родителите, любовта й към братята, вярата й в бога!
— Много е долно! — въздъхна тя.
— Да — измърмори Жан-Марк, — предпочитах да не ти го казвам, обаче не мога повече да понасям да обожаваш баща ни, той не го заслужава!
Загледа я загрижено и със съжаление, сякаш искаше да я помоли да му прости, задето й бе причинил такава болка.
— Отвори очи, Франсоаз, отърси се от детските си мечти — каза й той.
Келнерът им поднесе листа за ястията. Тя завъртя глава: не искаше десерт. Жан-Марк поръча две кафета.
— Тук кафето е много хубаво, ще видиш.
Тя въздъхна. Всичко бе свършено. Вълнението й стихна. Обземаше я някакво безразличие. Завъртя лъжичката в чашата и се почувствува неспособна не само да бъде тъжна, но и да се радва или пък да се ужасява. Всичко, което досега осмисляше живота й, се отдалечаваше от нея. Дали наистина бе страдала и защо? На няколко пъти Жан-Марк се опита да я развесели, като й разказваше случки от студентския си живот. Тя се усмихваше от време на време и не отговаряше. Мислеше само за едно: за предстоящата си среща…
Най-сетне той плати, стана, трябваше да върви. Тя имаше още три часа на разположение. Времето бе хубаво. Ресторантът се намираше на улица „Дез’Екол“. Тръгна към Сена и изведнъж се озова седнала уморена на една скамейка в зоологическата градина пред клетка с маймуни. Гледаше ги как се гонят, как си дърпат една друга опашките, как се карат, като мърдат джуките си, как се люлеят по клоните, как гризат фъстъци, как шляпат плесници на кресливите рунтави бебета, как се пощят, замислени като философи, как чешат с върха на пръстите си своите червени лъскави задници…
Много усилия положи, за да стигне десет минути по-късно. Пред прага се стъписа изумена: на вратата на Александър Козлов бе забоден плик. На белия правоъгълник бе написано с молив: „Франсоаз“. Тя разкъса плика, разтвори листчето и прочете:
„Мило мое малко момиче, наложи ми се да изляза. Ти навярно ще дойдеш, преди да съм се върнал. Ключът е под изтривалката. Влез и се приготви. Няма да се забавя“.
За миг тя остана неподвижна. Главата й натежа от срам. „Приготви се“. Този израз я засегна. Защо? Тя не можеше да се сърди на Александър Козлов, задето нарича нещата със собствените им имена. Това, което щеше да прави с него, бе така далеч от мечтите й! Дали не бе глупава, като искаше да звучат поетично тия отношения, в които имаше само животински нагон? Той поне бе искрен. Истински мъж с всички качества на своята плът. Като баща й, като Жан-Марк… Да си отиде? Да остане ли? Тя се наведе, повдигна края на изтривалката, чиито връхчета я убодоха по пръстите, и почувствува лъх на плесен и прах. Ключът бе там, блестящ и ехиден. От горния етаж се разнесоха детски викове. Тя отвори вратата.
XXVII
Имаше толкова бурени, че след като бе изчистила половината алея, Мадлен се изправи отчаяна, с болки в кръста и със свитки в очите. Зад нея всичко бе чисто, но отпред, около събраните накуп камъни, се разстилаше ивица черна земя, обрасла със зелени треволяци. Едва ще може да свърши до вечерта. Избърса с ръка челото си, без да изпусне стария нож, с който изкореняваше троскота. Лъхът на земята изпълни главата й. Спомни си за удоволствието, което изпитваше преди, когато обработваше това парче земя в градината си, и се учуди, че днес така бързо се измори. Годините, пушенето, липсата на навик… Едва се отказа от мисълта да повика дядо Мартин да я отмени. Той работеше у Фереро и щеше да бъде много доволен да извърши тази работа през свободното си време. Тя хитро одобри идеята да прехвърли на друг задачата, която не бе по силите й, но из веднъж гордостта й надделя. По-добре да пукне, отколкото да се признае за победена. Наведе се, яростна заби ножа в меката земя и изрови с корените един прекрасен сноп от троскот. До него имаше друг, още по-хубав. Пот блестеше по мелото й. „След това ще запаля цигара“. В този момент долови глухия звън на телефона. Изруга и се запъти тичешком към къщи. Времето бе топло. Камбанарията на изоставената църква, огряна от слънцето, се издигаше посивяла и мъдра към синьото небе, покрито с малки облачета. „Колко е красиво!“ — помисли си тя, обзета от внезапна радост. След силната светлина в двора полумракът в къщата я заслепи. Пипнешком вдигна слушалката и чу гласа на Жан-Марк, особен, пресипнал, далечен…