Прости ми, Маду, за мъката, която ще ти причиня с моята постъпка, но сега се убедих, че не съм създадена да живея. Всичко тук ме отблъсква. Трябва да изчезна. Това решение навярно е чудовищно: все пак бог ще бъде снизходителен към мене, уверена съм, задето извършвам този голям грях, като се отказвам от живота, който той ми е дал. Аз тръгвам към него, въпреки всичко, с надежда…
Според Карол и Даниел, които снощи бяха вечеряли с нея, Франсоаз отишла да си легне към девет и половина часа, като казала, че е малко уморена. Обаче не е изглеждала нито тъжна, нито загрижена. На сутринта Мерседес поискала да влезе в стаята, но вратата била заключена отвътре. И тъй като момичето не отговаряло, повикали портиера, който разбил бравата. Филип беше в Лондон и щеше да се върне след пет дни. А дотогава, мислеше си Мадлен, всичко ще се оправи, всичко с изключение отчаянието на Франсоаз. Как е могла тя, която бе толкова религиозна, да посегне на живота си? Отвращението от постъпката на Жан-Марк и Карол не можеше да бъде причина за такава лудост. Някакво друго чувство, много по-силно, я е подтикнало. Но какво? Любовно разочарование? Патрик? Преподавателят й по руски? Не, много малко време бе минало, откакто бяха говорили с нея за този човек: тогава Франсоаз изглеждаше леко увлечена и нищо повече…
— Ах, колко се бавят! — въздъхна Мадлен. — Надявам се все пак, че днес ще ни пуснат да я видим!
— Съмнявам се — каза Жан-Марк. — Знаеш ли, че когато доктор Мопел дойде вкъщи, тя беше в безсъзнание. Той веднага повика свой колега, доктор Шорус, токсиколог реаниматор. Именно този доктор Шорус поиска да я пренесат тук. Оттогава тя е с кислороден апарат, бият й стрихнин с различни стимулатори за възвръщане на живота…
Даниел се извърна. Той беше пребледнял. Устните му трепереха. Мадлен си помисли, не ще започне да крещи, но малкият не каза нищо, само наведе очи.
— Доктор Мопел бе така всеотдаен! — заговори Карол с ясен глас. — За нещастие трябваше да си отиде. Сега доктор Шорус се грижи за Франсоаз. Впрочем и той е много добър! Млад, енергичен…
Разярена от спокойния светски тон на Карол, Мадлен извади от чантата си цигара и я бутна в устата си. Жан-Марк й поднесе огън със запалката си. Тя се наведе над пламъка, дръпна, погълна лютивия дим и се вгледа настойчиво в племенника си отблизо, очи в очи. В дъното на тъмносините му зеници прочете колко много е съкрушен, разтревожен и страшно измъчен. Не беше на себе си. Дори сестра му да не е мислила за него, когато се е самоубивала, той се чувствуваше виновен.
Жан-Марк се изправи и постави запалката в джоба си. Карол не бе мръднала. Мадлен помисли за тайните връзки на тази двойка. Как може човек да допусне, че между двамата има нещо? Карол бе вече малко поувехнала, клепачите й бяха отпуснати, кожата на врата й бе леко набръчкана, устата й — порочна и опитна, докато Жан-Марк бе толкова свеж със своята млада кожа. „Нежен хлапак, нервен и разглезен, но с толкова чувствителна душа и до него тази егоистична, аморална и кокетна жена, която го води за носа. Сега той не смее да мръдне. Срам го е от моя поглед, пълен с укор. Или не, съвсем не го е грижа. Само е развълнуван от това, което се е случило със сестра му. Но всичко ще мине. Младите бързо забравят. Раните им лесно заздравяват“. Тя се облегна на стола. Тишината в тази бледозелена чакалня действуваше притъпяващо като упойка, вкарвана капка по капка в тялото. Четиримата, макар и загрижени за един живот, все пак нищо не можеха да си кажат. Страшна конспирация на прикриващи се от тактичност лъжци! В тази фалшива обстановка страданието се понасяше по-мъчно, отколкото в откровена среда. Нито една истина не трябваше да се разкрива само заради Даниел. Мадлен почувствува, че се задушава, и хвана шията си… Стъпки по коридора. Четирите глави едновременно се обърнаха към стъклената врата. Прозорецът бе матиран до половината. Една бяла касинка се появи и изчезна.