— Струва ми се, че наистина са ни забравили — каза Жан-Марк.
— Може би трябва да отидеш и да видиш — каза Карол.
— Няма да ме пуснат да вляза.
Изведнъж Мадлен си каза, че щом като санитарката толкова отдавна не е идвала, навярно положението на Франсоаз се е влошило. Обзе я ужас, който заглуши другите й мисли. Тя започна безмълвно да се моли на бледозелените стени, на кръглия светъл таван, на металическата дръжка на вратата, която не мърдаше, сякаш бе споена завинаги в това хоризонтално положение. „Не, нали не? Това е невъзможно, това никога няма да се случи! Несправедливо е! Не на Франсоаз, не на нея!…“ Даниел извади кърпа от джоба си и се изсекна. Беше хремав, чудно, по това време! Карол отвори чантата, провери нещо, затвори я и я остави. Кракът й, обут в обувка от еленова кожа, започна пак да се люлее. Откъм кухнята се разнесе миризма на топло ядене. По това време? Наистина в болниците рано поднасят вечерята. Освен това след осем часа не допускат посетители. Да си отидат, без да я видят. А, не!… Жан-Марк стана, погледна през стъклото на вратата и каза:
— Доктор Шорус.
Сърцето на Мадлен се сви. В чакалнята влезе мъж на около тридесет години, в бяла престилка, с кукленско лице, с руси коси, подстригани алаброс, и с очила, които, закачени на верижка, висяха на гърдите му. Вцепенена от страх, тя стана. И Карол се надигна от стола. Даниел и Жан-Марк се приближиха. Доктор Шорус уморено се усмихна.
— И така — каза той — тя вече реагира добре. Вярвам, че ще се оправи.
Мускулите на Мадлен се отпуснаха. Животът в нея се възвръщаше както у Франсоаз. Ах, този живот, напрегнат, топъл, скъпоценен, неоценим. И отпаднала от щастие, тя прошепна:
— Наистина ли е спасена, докторе?
— Предполагам. Ще бъда по-категоричен утре…
— Можем ли да я видим?
— Не преди да минат четиридесет и осем часа.
— Ами ако е по-добре?
— За нас тя е по-добре, но не и за вас.
След тия думи докторът се обърна към Карол. Очевидно в неговите очи тя бе единствената важна персона в семейството. А и тя се държеше така, че потвърждаваше мнението му — майчинско изражение, измъчено, изтерзано и обнадеждено едновременно. „Каква комедия“ — помисли си гневно Мадлен.
— Сега — подзе доктор Шорус — най-важното е, мадам, да се изолира дъщеря ви от външния свят. А дори и по-късно, когато застанете над леглото й, аз ви моля да се отнасяте с нея много предпазливо. Внимателно. Дълго време ще трябва да не й говорите за неща, които биха й напомняли за нейната отчаяна постъпка, не трябва да се дразни, помъчете се да й промените атмосферата, средата и да насочите вниманието й към нещо ново… Някои болни запазват упорито идеята си за самоубийство… Лошо разбрани, попаднали в лоша среда, те опитват отново…
— Господи! Колко е страшно! — изохка Карол. — Наистина ли така мислите…
— Не, аз се надявам, че нейният случай ще мине много добре, обаче мой дълг е да ви предупредя.
— Трябва ли да я надзираваме?
— Това е силно казано. Постарайте се просто тя да не се почувствува изоставена, пренебрегната и не оставяйте отровни лекарства на открито…
Докато той говореше, Карол притискаше малка кърпичка към носа си и мигаше често. Жан-Марк, който се бе посъвзел, попита:
— Какво й правите сега, докторе?
— Все още същото: интравенозна система с глюкозов серум с витамини и стимулатори.
— И наистина ли е по-добре? — попита Даниел загрижено.
— Ама разбира се!
— Ах! Благодаря, благодаря ви, докторе! — въздъхна Карол. — Ние сме много благодарни на вас и на доктор Мопел!
„Да, опасността е преминала — помисли си Мадлен. — Сега е добре. Няма какво повече да умуваме, трябва да разчитаме на това подобрение, да бъдем спокойни и убедени в душите си… Аз бях уверена, че ще бъде спасена. Не можех и да допусна друг край!…“
Когато доктор Шорус се оттегли, Даниел каза:
— Ох! Как бях пламнал!
Той гледаше около себе си със спортсменско задоволство. Мадлен разчорли косата му и го целуна.
— Всички бяхме на огън!
Карол започна да вее лицето си с шалчето, като се усмихваше.
— Какво безобразие, че ни забраняват да я видим! — подзе Даниел. — Всъщност татко ще се върне, когато ще можем да влизаме при нея!