— Да — каза Карол. — Надявам се, че дотогава ще можем да си я приберем вкъщи. Ако баща ти научи какво е направила!
— Не искаш ли да узнае?
— О, не! — каза Карол.
Мадлен отправи остър поглед към нея. Жан-Марк извърна глава. И двамата бяха потънали до гуша в калта.
— Защо? — попита Даниел.
— Слушай! — каза Карол. — Помисли малко! Баща ти и без това има много грижи! Няма да може да разбере, ще се разсърди на Франсоаз, а чу ли какво каза докторът! Не трябва никак да я тревожим. Ще измислим нещо: че… че се е отровила с консерви, че е получила чернодробна криза, че се налага да бъде известно време на легло… Нали така ще бъде по-добре, Мадлен?
Мадлен каза с усилие:
— Да.
— Добре! Добре — изръмжа Даниел. — А на мама, и на нея ли нищо няма да кажем?
— Не виждам защо трябва да се разгласява тази история — каза Карол. — Ти какво, недоволен ли си?
— Съвсем не.
— Е, добре! Тогава? Защо са тия гримаси?
Карол се засмя и погали бузата му с опакото на ръката си. Станала съучастница въпреки волята си, Мадлен разгневена започна да търси цигара в чантата си, но пакетчето й бе празно. Тя го смачка и хвърли на масата.
— Искаш ли една американска — попита Жан-Марк.
— Не — отвърна тя, — не ги обичам.
XXVIII
— Защо дойде? — прошепна Франсоаз.
— Исках да те видя, мила — каза Мадлен, като седна до леглото й. — Намирах се в Париж и…
— Лъжеш.
— Не.
— Наистина лъжеш.
Франсоаз говореше с далечен, глух глас. Погледът й, отправен към Мадлен, не можеше да се съсредоточи, отминаваше я, сякаш гледаше нещо отвъд стените. По бледото й лице се четеше пълно безразличие. Иглата на системата, забита във вената на лявата й ръка, бе закрепена с лейкопласт. От шишето, поставено на стойка, серумът слизаше капка по капка по тънката тръбичка. От време на време лъскави мехурчета се издигаха от прозрачната течност в шишето. Мадлен разгледа малката, гола, чиста и безлична болнична стая, боядисана в синьо, и пак отправи очи към племенничката си, скована сякаш в този сложен апарат, и сърцето й се сви от съчувствие. Карол и Жан-Марк лесно бяха се съгласили, че ще бъде по-добре тя да отиде сама на това първо посещение при Франсоаз; ще ги повика след това, ако момичето прояви желание да ги види. Четиридесет и осем часа от трагедията! Франсоаз бе спасена, но нейното сдържано, почти студено изражение на лицето свидетелствуваше за тежката рана, навярно засегнала дълбоко тялото и душата й. Сега тя не знаеше нито кого мрази, нито кого обича. Изглеждаше недоволна, че леля й е дошла. За нея и Мадлен бе от света на другите, от този свят, който бе пожелала да напусне и в който сега я принуждаваха да се върне.
— Жадна ли си? — попита Мадлен, за да наруши мълчанието.
Без да трепне с клепаните и почти без да мръдне устните си, Франсоаз въздъхна:
— Не.
— Докторът каза, че утре няма вече да те измъчва с тази система.
— Да.
— Много е добър този Мопел…
— Да.
— Искаш ли да ти донеса нещо от къщи?
Вместо да отговори, Франсоаз попита:
— Колко е часът?
— Три и десет.
— Кой ден сме?
— Сряда. Защо?
— Така, за нищо.
Настъпи дълга пауза. Легнала по гръб, с прободена ръка, с мътен поглед, Франсоаз дишаше спокойно. Изведнъж заговори, като се задъхваше:
— Сама ли дойде?
— Разбира се! — каза Мадлен.
— А другите?
— Другите ли?
— Да, Жан-Марк, Даниел, татко, мама…
— Ще дойдат по-късно, ако искаш.
— Не! В никакъв случай! Не искам никого да видя!… Никого!…
Червенина обля скулите й. Тя извърна глава към Мадлен, без да се надига от възглавницата, и очите й се напълниха със сълзи.
— Кога ще се върнеш в Тюке? — прошепна тя.
— Когато оздравееш.
— Отведи ме!
— Да, миличка.
— Каза да, но без да мислиш.
— Разбира се, че да…
— Отведи ме, отведи ме веднага, Маду…
— Трябва докторът да разреши.
— Повикай го тогава… Обясни му… Бързо! Бързо!… Ние двете с тебе там… Само ние двете…
Тя млъкна. Сълзи течаха по бузите й. Мадлен поиска да я целуне; тя се отдръпна настръхнала, с блуждаещ поглед:
— Не, остави ме, остави ме…