— Но…
— Остави ме, Маду… Не ме докосвай…
Мадлен се облегна на стола и внимателно, с особена загриженост се загледа в племенничката си: едно живо същество с одрана кожа, което вие от болка и при най-малкото докосване. Навярно никога не ще могат да узнаят защо се е опитала да се самоубие. А когато оздравее, тя още по-яростно ще пази тайната си. Да заминат в Тюке, само двете? Да, може би… Това бе най-доброто разрешение! Франсоаз изглеждаше успокоена — чертите на лицето й отпуснати, очите затворени, ръцете протегнати по дължината на тялото й. Мехурчетата продължаваха да подскачат в шишето със серум. Леко звънтене долиташе от вътрешността на клиниката, като шум в препълнен хотел. Невъзможността да пуши обтягаше нервите на Мадлен. Тя извади от чантата си една кутийка кашу10, взе няколко хапчета, лапна ги и започна да ги смучи с гримаса.
— Не е хубаво, ей! — каза Франсоаз с тих глас, почти без да вдигне клепачите си. — Тук можеш да пушиш, знаеш ли…
— Не, не — каза Мадлен. — Ще издържа.
Настъпи пак дълго мълчание. Една санитарка влезе да провери шишето със серума, каза две любезни думи, усмихна се и се измъкна.
— Изглежда много мила — каза Мадлен.
— Да — прошепна Франсоаз. — Обаче не обичам дежурните през нощта… Искам ти да останеш при мене. Ще поставят едно легло до моето. Ще спиш тук… Нали така направи за Даниел, когато бе опериран, спомняш ли си…
Мадлен така силно се развълнува, че за миг се почувствува замаяна. После бързо се съвзе от изненадата, обзета от неочаквана енергия. Всичките й сили, разпръснати в отчаянието, сега се възвръщаха, за да се насочат към една точно определена цел.
— Ще се погрижа за всичко това още сега! — каза тя.
И тръгна към вратата, като забрави да стъпва на пръсти. В коридора се сблъска с доктор Мопел, който идваше да прегледа болната.
Карол накара Мадлен да седне на дивана, после се настани до нея. С ръце в полата си и навела се напред към нея, тя попита с израз на нетърпеливо, загрижено любопитство:
— И така, как я намирате?
— Много спокойна — отвърна Мадлен.
— Каза ли ви защо е направила това?
— Не. Впрочем засега аз не искам да узная.
— Имате право. Най-важното сега е да се оправи.
— И да не повтори!
— Разбира се! Ах, каква история! Бедната Франсоаз. Ще отида да я видя утре сутринта…
Мадлен запали цигара, сбръчка чело и каза:
— Моля ви, не правете това.
— Защо?
— Още е много слаба, много разстроена…
— Ще остана при нея само десет минути.
— Тя не иска да види никого.
— Как така не иска да види никого? Ами вас?
— Аз, аз съм друго нещо…
Лицето на Карол сякаш се сви. Погледът й между спуснатите клепачи стана мрачен. Тя заговори със злъчен тон:
— Не мога да разбера… Струва ми се все пак, че аз съм й много близка… толкова близка, колкото и вие, Мадлен… След всичко, което се случи, естествено е да я видя, да й засвидетелствувам моята загриженост, моята обич…
— В цялата тази история няма нищо естествено, вие добре знаете, Карол — каза Мадлен, като я гледаше проницателно.
Последните слънчеви лъчи нахлуваха в хола през двата прозореца, отворени към градината. Птици се препираха шумно по дърветата. Зад това припряно цвъртене в далечината се чуваше глухото боботене на колите по кейовете на Сена. Без да обърне внимание на забележката на Мадлен, Карол продължи със загриженост:
— … А освен това трябва да се подготви завръщането на Франсоаз тук… Трябва да се вземат някои мерки. Филип се връща вдругиден и не зная дали вие си давате сметка…
— Толкова добре си давам сметка, че ще отведа Франсоаз в Тюке — отвърна Мадлен.
Карол подскочи.
— Това е необмислено!
— Много добре е обмислено.
— Трябваше да се посъветвате с мене!
— Предпочетох да се посъветвам с доктор Мопел.
— И разбира се, той е съгласен?
— Не само е съгласен, но счита, че това трябва да стане колкото може по-скоро. Ще заминем направо от клиниката в петък сутринта.
— Вдругиден!? — извика Карол. — Денят, в който баща й пристига!
— Е, да! Точно тогава!
— Той ще иска да я види.
— Нали ви казах, че Франсоаз не иска да види никого!
— Това е детинщина!
— Не, Карол.