В чинията не остана нито следа от морковите и Даниел, облегнал се с лакти върху масата и хванал главата си с ръце, се усмихваше блажено на успеха си. Ябълковото пюре, което накрая Мерседес му сервира, беше толкова блудкаво, че той остави половината. Позволи си за награда половин чаша вино, за да „мирише устата му на мъж“, както казваха приятелите му. Не обичаше вкуса на виното, но за всеки случай искаше да привикне, за да може да прави компания на африканските пиячи по време на странствуванията си. Ах, ако можеше да се приготви за изпитите с такова удоволствие, с каквото се готвеше за пътешествието! Мисълта за изпитите летеше над него като сянка на граблива птица. Според предвижданията му, ако задачите по математика не бъдат много заплетени и темата по френски много завързана, той ще успее. Какво облекчение след това! Необходимо беше да се почувствува освободен от веригите, волен, лъчезарен и изгарящ от нетърпение пред прага на новия живот. Това ще бъде в края на краищата предпоставка за скъсване с девствеността. След това ще учи философия, ще се люби с Даниела или поне ще стигне много далече в отношенията си с нея, ще удвои пушенето на цигари, ще чете забранени книги. Музиката свърши. В настъпилата тишина мечтите на Даниел се изпариха. Точно пред носа му стърчеше неизменната и укоряваща шистова скала на Плугастел. Той взе книгата, прозя се и излезе от трапезарията, като влачеше крака.
В стаята си избра плоча, която най-добре да подхожда на заниманията му — една песен от Южна Каролина. Отпуснал се над работната маса, той потъна в тази бавна и тъжна мелодия. Лампионът риба луна плуваше над главата му. От стената негърката с подноса му се усмихваше с голямата си разтворена уста. След географията — математиката. Заучаваше досадни и за нищо непотребни неща. А времето летеше, летеше… Кога най-после корабът ще вдигне котва?
XXX
— Ейглетиер Даниел — издържал по снизхождение на изпитната комисия!
Гласът на екзаминатора отекна в ушите на Даниел и той почувствува как мускулите му се отпуснаха. Обля го приятна топлина. Като обърна глава, видя другите кандидати, които очакваха резултатите със загрижен вид и затаен дъх.
— Фавол Арман — издържал — продължи гласът. — Юблон Шарл — скъсан. Юбер Морис…
Списъкът бе дълъг. Около четиридесет имена. След някой си Ивело, също „скъсан“, в класната стая се вдигна голям шум. Едни не можеха да скрият радостта си, други силно изразяваха мъката си. И тъй като не познаваше никого от групата, Даниел побърза да се измъкне.
Като излезе от лицея „Карно“, където бе държал изпитите, той се учуди, че небето е така синьо. В два часа следобед, когато бе дошъл тук, времето бе мрачно, очакваше се дъжд. Появата на слънцето той счете като световно одобрение на неговия успех. А само като си помислеше, че дори тази сутрин трескаво преговаряше конспектите си по физика и математика! На писмения бележките му бяха почти слаби, но един вътрешен глас го успокояваше, че в края на краищата някакъв шанс ще го озари и той ще премине… Дори като видя в коридора позеленелите от страх типчета, които чакаха реда си с ученическите бележници в ръце, не се отчая. Всички момчета бяха с тъмни връзки, а момичетата — облечени скромно като сирачета и без грим, за да изглеждат по-сериозни пред изпитната комисия. Разхождаха се насам-натам, приповтаряха си формули, шушукаха си последните новини, подскачаха пред не матираната част на прозореца, за да зърнат в залата как учителите изпитват първите по списъка. Тия, които излизаха, имаха или сияещи, или потресени лица. Заобикаляха ги: „Е? Как мина? Не беше ли много завързано?“