Уговориха си среща за утре в три часа, при изхода на метрото в „Сен Жермен де Пре“.
Завършил разговорите с близките си в Париж, Даниел телефонира в Тюке. Обади му се Мадлен. Нейният ентусиазъм го изпълни с гордост.
— Ти можеше да не издържиш! Знам на какво си способен, когато положиш малко труд!…
Попита за Франсоаз. Жалко, тя бе излязла.
Като затвори апарата, Даниел помисли какво би могъл да предприеме още, докато стане време за вечеря. Ех, да знаеше само къде да намери брат си! Откакто нямаше вече какво да учи, Жан-Марк прекарваше по цели дни навън. В „Суфло“ може би… Даниел скочи веднага. Но да, в „Суфло“! Излезе тичешком.
„Суфло“ бе препълнен. Сред петдесет най-различни лица в профил от пръв поглед откри брат си. Днес наистина му вървеше. Жан-Марк беше на терасата с Дидие Копелен. Като съзря Даниел, той надигна врат въпросително.
— Е?
Даниел си позволи лукса да не отговори веднага, приближи се до масата, стисна ръцете на Дидие и на Жан-Марк и отвърна небрежно:
— Е, добре е!
— Какво? — попита Жан-Марк. — Издържа ли?
— Да — каза Даниел.
Погледът на Жан-Марк го обгърна с топла обич.
— Поздравявам те, драги — каза той. — Сядай.
Даниел се настани между брат си и Дидие с чувството, че е вече повишен в по-горен чин, и си поръча халба бира. Те го разпитаха за подробностите. За десети път сега той повтори разказа си, като го поукраси. На Дидие и на Жан-Марк им бе забавно. После те започнаха да си говорят за предстоящото им пътуване в Съединените щати. Дидие (и той бе издържал изпита си) извади от джоба си писмото на един американски студент, с когото се бе запознал миналата година в Париж.
— На мене не ми се вижда интересно да се ходи в Бостън заради този тип — измърмори Жан-Марк.
— Защо? Той е знаменит! Чешит голям! Следва химия… А пък Бостън, изглежда, е най-интересният град в Съединените щати…
Разговорът се отклоняваше от Даниел и от изпитите… За да опресни паметта си, той си припомни за няколко секунди това, което бе преживял. Видя черната дъска, смачканото парче тебешир до катедрата, разпрания панталон на учителя, който изпитваше. „В правоъгълния триъгълник всяка от стените на правия ъгъл равна на… на хипотенузата по… по…“ „По косинуса на острия ъгъл… или по синуса на противоположния ъгъл“. Така, разбира се! Ако бе отговорил както трябва, може би нямаше да има снизхождение на комисията. „Но с какво щеше да се промени положението? Важното е, че се свърши с тези изпити!…“ Той се отдаде на радостта си и изведнъж почувствува необикновена умора. Надеждата и страхът, които го бяха обзели през цялата учебна година, се изпариха за миг, но оставиха някаква тъмна празнота, която предизвикваше замайване, дори отвращение от успеха. Толкова много труд само заради няколко минутно изпитване. „Издържал“ — това ли е всичко? Имаше хиляди, милиони хора, които са „издържали“! Целият свят рано или късно „ще издържи“ нещо…
Дидие бе станал и му подаваше ръка.
— Трябва да се измъкна…
Жан-Марк не бързаше. Даниел се зарадва. За него сега нямаше нищо по-приятно от това да остане насаме с брат си в кафенето. И двамата си поръчаха още по една халба.
— Много е горещо — каза Жан-Марк.
— Да — отвърна Даниел. — А пък в лицея „Карно“ този следобед беше нетърпимо, уверявам те!
Жан-Марк му подаде пакетче „Лъки страйк“. Даниел с удоволствие прие цигарата и я очука по ръката си, преди да я постави в устата си. Бе забелязал, че този жест много се харесва на Даниела. Запалката щракна и той се наведе над пламъчето. Пушеха един до друг, наблюдаваха минувачите, пиеха бира и мълчаха. Дошъл с надеждата да говори до задъхване в продължение на часове, сега Даниел стоеше безмълвен и тъжен. Струваше му се, че отегчава Жан-Марк. Всъщност нямаше какво повече да му каже. Пък и Жан-Марк нямаше какво да му каже. Те бяха така близки един на друг, виждаха се толкова често. А освен това той бе най-малкият. Едва преди двадесет и два дни навърши седемнадесет години. Разликата в годините между него и Жан-Марк бе огромна; три и половина години. Едно момиче с тесен ханш и дебнещ поглед, което мина край тях, се усмихна съблазнително на Жан-Марк: той едва й отвърна. На негово място Даниел би пламнал. „Той е преситен“ — каза си Даниел със завист и се почувствува много самотен. После си помисли, че ще бъде още по-самотен след една седмица, когато напусне Франция. Бели или черни — всички около него ще му бъдат непознати. Африка, разпръснати селца из джунглата, някаква походна болница, пълна с туберкулозни или прокажени — дали това не ще бъде истинският му изпит?