— Ще се прибера — каза той. — Ще вечеряш ли вкъщи?
— Не, драги — отвърна Жан-Марк. — Тази вечер съм зает.
На път към къщи Даниел си повтаряше все едно и също: „Издържах, издържах…“ Но така бе привикнал с тази мисъл, че тя вече не го вълнуваше.
XXXI
Беше едва осем часът сутринта, когато Мадлен и Франсоаз слязоха от колата край плажа. Като идваха рано, те бяха сигурни, че няма да срещнат туристи. Кабините стърчаха със затворени врати пред безлюдния плаж, по който блещукаха локвички. Лек ветрец яростно надигаше пясъка по алеята. Морето, което не беше още в пълен отлив, противопоставяше своята плътна, зелена и развълнувана маса на сивото облачно небе. Само като погледна това безкрайно пространство, Мадлен пожела да тича, да се потопи във водата, да шляпа с крака и ръце до задъхване. Често бе предлагала на Франсоаз да се изкъпе с нея, но младото момиче отказваше… Би казал човек, че тя се страхува, макар и за миг, да възвърне своя вкус към живота. Затворила се в себе си, Франсоаз се наказваше заради тялото си и не си позволяваше и най-малкото развлечение. Срещу едно такова поведение нямаше други средства, освен търпение, нежност и мълчание. Нито веднъж през тези пет седмици Мадлен не се помъчи да разпита племенничката си за причините на отчаянието й. Живееха една до друга, разяждани от една и съща мъка и си отваряха устата само за да разменят най-обикновени думи. Колко ли време щеше да продължи тази игра на криеница? Дали Франсоаз не бе станала напълно безчувствена? Дори и големите събития в семейството не я развълнуваха. С безразличие посрещна една след друга новините за успеха в изпитите на Жан-Марк и на Даниел. Тя не бе пожелала да вземе слушалката, когато те телефонираха. Сега Жан-Марк се приготвяше да замине за Съединените щати, а Даниел за Брега на слоновата кост. И двамата й бяха писали. Тя разсеяно бе прочела писмата им и ги бе хвърлила. Хвърлила бе и поканата за изпита си по руски език в Института за източни езици. Една учебна година на вятъра! Защото се бе влюбила в един човек, който искаше само да се забавлява с нея! Но дали наистина само това бе причината?… Слънцето се измъкна от облаците.
— Не мога да устоя — каза Мадлен, — трябва да вляза във водата.
— Е, добре, влизай! — каза Франсоаз, като се спря.
— Все още ли не искаш да опиташ?
— Не, наистина!
Седнаха в края на сухия пясък. Мадлен разкопча роклята си и я свали. Отдолу бе облечена с бански костюм. Винаги се срамуваше, когато трябваше да покаже тялото си — една грамада от тлъстини. Защо нямаше воля да се подложи на режим? Поглади с ръце ханша си и каза:
— Поне да съм благоразумна и да не пия вино при ядене! Ти би трябвало да ми се караш, когато видиш, че протягам ръце към шишето!
— Ами щом като ти е приятно! — отвърна Франсоаз с лека усмивка.
— В момента ми е приятно, но после съжалявам. Трябва да отслабна с десет, не, с петнадесет килограма…
— Кого искаш да съблазниш?
— Себе си! — отвърна Мадлен. — Струва ми се, че ако съм слаба, ще се чувствувам по-млада, по-пъргава, по-весела…
Тя разтърка голите си ръце, после се затича. Господи, колко бе тежка, как се друсаха месата й! Ледената вода пресече краката й! Вдъхна дълбоко и с наслада морския въздух. Морето бе слабо развълнувано. Имаше малки, разпенени вълни, които нарушаваха еднообразието на зелената морска шир. С наведена глава тя посрещна една вълна. Зашеметяване, откъсване от твърдата земя и после възкръсване в тази студена и солена вода, която прави тялото по-леко и го понася. Поосвободена от собственото си тегло, Мадлен започна да плува кроул с големи, мъжки движения. Извърташе рамене, забиваше ръце във водата и риташе с крака. Но забравила да диша правилно, след тридесет метра се спря силно задъхана. Останала без въздух в дробовете и със силно зачервени страни, тя се отпусна на гръб и без да мърда, поиска да си почине върху водата, която се огъваше, надигаше се и блестеше около нея. Като обърна глава, видя надалече върху голия и равен плаж Франсоаз, седнала със свити крака и обвила коленете си с ръце. Този малък, така добре очертан силует, уединен в безкрая на пясъка, олицетворяваше самотата и безсилието. Сърцето на Мадлен се сви от болка и още преди да започне да диша нормално, тя заплува към брега.
— Водата бе чудна! — каза тя и се отпусна върху хавлията.