Валеше и когато Мадлен и Франсоаз се качиха в колата. Над главите им барабаняха дъждовните капки. Сякаш се бяха откъснали от твърдата земя, не се возеха в автомобил, а плуваха.
В Тюке гарираха колата пред изоставената църква и изтичаха до вкъщи. Закриваха косите си с разтворени вестници. Най-после ето и вратата, прага, убежището!
— Ах, колко е хубаво вкъщи! — извика Мадлен.
Раздавачът бе минал вече и пъхнал пощата под вратата. Между печатните проспекти, които не бяха интересни, имаше и две писма за Франсоаз. Мадлен й ги подаде и зачака да види как ще реагира. Момичето взе пликовете, хвърли поглед върху единия от тях и го върна веднага на Мадлен, като каза:
— Отвори това писмо, Маду, прочети го и го скъсай, моля те.
— Не искаш ли да ти го прочета на глас? — попита Мадлен изненадана.
— Не. Искам да го прочетеш само за себе си и след това да го унищожиш.
— Защо?
Франсоаз не каза нито дума, но погледът й говореше: „За да ме разбереш“.
Мадлен сложи очилата си, разкъса плика и най-напред погледна подписа: Александър Козлов. Ситен нервен почерк изпълваше листа:
„Какво става, Франсоаз? От седмици насам нямам никаква вест от тебе. Ти дори не си се явила на изпита. Това е безразсъдно! Телефонирах у вас. Мащехата ти ми каза, че си била болна и че си на почивка при леля ти в Тюке. Каква е истината във всичко това? Струва ми се, че ти изчезна само за да не ме виждаш. Направила си грешка. Нашите отношения щяха да бъдат много приятни, при условие че ти гледаше на щастието като мене. Аз вече ти казах, че съм човек на живота, а не на мечтите, че си създавам радости от ден за ден. Може би ти си очаквала много повече от нашата среща. Уверявам те все пак, че между нас имаше изключително силна физическа връзка, а може би и духовна. Ако си съгласна всичко да бъде както преди, пиши ми, ще бъда щастлив от сърце. Ако не — добре, повече няма да говорим по този въпрос. Каквото и да решиш, между нас не бива да пада сянка на недоразумение. Държа много на твоето приятелство. Надявам се да те видя отново бодра в института в началото на новата учебна година, през октомври. Пожелавам ти приятно прекарване на ваканцията. Поработи малко върху руския, за да наваксаш загубеното време. Мисля за твоя далечен образ…“
Мадлен сгъна писмото. В него нямаше нищо изненадващо. Защо трябва да се обвинява този човек в нечестност? Само Франсоаз бе виновна. Тя бе скована от наивност и взискателност и още първото сблъскване с реалния живот е било фатално за нея. Жаждата да обожава и сляпо да вярва ще я направи навярно нещастна за цял живот. Непорочният никога не може да се излекува.
След кратко двоумение Мадлен подаде писмото на младото момиче и каза:
— Трябва да го прочетеш, Франсоаз. То е изпълнено с любов към тебе…
Франсоаз бързо грабна писмото и го накъса. Силен гняв искреше в очите й.
— Толкова ли го мразиш? — попита Мадлен.
— Не ми задавай въпроси, Маду, моля те!
— Защо? Няма ли да ми се довериш? Откакто си тук, мълчиш, избягваш ме, едва ме понасяш! Какво бих могла да направя сама, със собствени сили, ако ти не ми помогнеш да разбера какво бушува в главата ти? Аз трябва да зная…
Франсоаз отново наведе рязко глава. По вцепененото й лице за първи път се появи признак на двоумение: долната й устна започна леко да трепери.
— Какво искаш да знаеш? — каза тя с болезнен глас. — Трябваше да разбереш сега, когато прочете писмото…
— Какво да разбера?
— Че съм станала едно нещастно момиче!
— Няма нищо подобно в неговото писмо — каза Мадлен. — Много далече ли отидоха отношенията ти с него…
— Стигнаха дотам, докъдето трябваше да стигнат!
Аз спах с него!
Франсоаз изрече тия думи с известна нотка на предизвикателство и зачака да чуе възклицанията на Маду; спокойствието на леля й я обърка; след малка пауза тя продължи тихо:
— Той взе всичко от мене — спокойствието в душата ми, вярата ми в бога… А в замяна не ми даде нищо… Нищо друго, освен едно удоволствие, за което не преставам да мисля…
— Щом като не преставаш да мислиш, защо го отбягваш?
— Защото се срамувам! Защото зная, че от мене той не иска нищо друго! Защото отказвам да бъда това, което той иска — една случайна, една опитна мишка между другите тридесет и шест! Добър ден, довиждане!… А пък аз го обичам… Обичам го до смърт!… До смърт, чуваш ли, Маду?