— Разбираш ли, Маду — каза Франсоаз, — без да съдим родителите си, ние все пак сме длъжни да видим, че те са тръгнали по погрешен път. Поради липса на вярност или поради някаква друга грешка — това няма значение. Ние, Патрик и аз, искаме на всяка цена да избегнем такъв край. Ще се венчаем само ако сме напълно верни един на друг…
Мадлен попита Патрик:
— И вашите родители ли са разведени?
— Да, мадам, и се ожениха повторно — каза той с угаснал поглед и наведена глава. — Живея при майка си. Много добре се разбирам с втория си баща; те отскоро си имат момченце; а пък баща ми има момиченце от втората си жена.
Мадлен от учтивост прояви интерес.
— А! Така ли? — прошепна тя.
— Няма нищо чудно в това — каза Франсоаз. — Нали и аз имам такава сестра от мама. Знаеш ли, Маду, че Анжелик става все по-очарователна! Сега е на осем месеца! Играя си с нея всеки път, когато ходя да видя мама. Някой ден и Карол ще си има бебе!
Мадлен изгледа племенницата си с изненада. Как можеше Франсоаз да говори тъй свободно за една такава възможност? Приела веднъж завинаги раздялата на родителите си, тя намираше за естествено баща й и майка й да си имат деца от втория брак. „Това момиче е олицетворение на добротата — каза си тя. — На нейно място аз бих негодувала!“
— Няма ли да ти е неприятно, ако Карол си има дете? — попита тя.
— Никак — отвърна Франсоаз. — Обичам Карол. Тя е мила, интелигентна, сдържана, не ни досажда. А освен това татко е толкова щастлив с нея!
Мадлен се обви в пушек. Как всичко е така просто за тези млади хора! Та нали преди малко именно те й бяха заявили, и с пълно основание, че не биха искали да преживеят драми? В продължение на векове хората са се мъчили да пресилват страстите си, за да си създават страшилища и кумири. Всеки човек е смятал, че е неповторим в славата или в нещастието си. Да се раздухва пламъкът в сърцата — това е била една от целите на изкуството. Сега започва епохата на младите, спокойните, благоразумните, самоуверените, които отхвърлят древните магии и отричат на силните страсти правото на съществуване. Вдъхновени от бога, от науката или и от двете сили заедно, те са логиката в движението. Мадлен им завидя с тъга. Въртейки празната чаша между ръцете си, тя изведнъж се видя в чужд свят.
— Още една чашка бяло — каза тя на сервитьора, който минаваше край тях.
VI
Мадлен се отдръпна три крачки назад, за да прецени ефекта и душата й се успокои: медните дръжки съответствуваха точно на размера и стила на вратите. Изчистени, сега те блестяха като малки домашни звезди в рамките на полираните дъбови врати. Така и мебелите наоколо добиха по-друг вид. Доволна, тя се усмихна и седна на пейката до масата. Наистина най-добре се чувствуваше у дома си, в Тюке. Осем дни в Париж — толкова дълго, че повече не можеше да издържи. Тя вземаше много присърце вълненията на другите: сантименталната изповед на Франсоаз, предстоящото пътуване на Даниел, загадъчността на Жан-Марк, любезната враждебност на Филип, предвзетостта на Карол… Ах! Сега ще си почине хубаво от цялата тази бъркотия! Все пак тя съществуваше извън тях, имаше си собствени грижи! Първо — магазина. Много малко работа имаше през този месец. Ако продължава така, целият приход ще отиде за данъци. За щастие имаше и други доходи — от наследството. Но все пак се надяваше, че през летния сезон ще има много клиенти. Притежаваше доста хубави вещи в магазина си. Дори колегите й признаваха това. Дано не забрави да даде за поправка автомата. Но не за да го продаде — о, не! Поставила го бе временно върху перваза на прозореца, с лице към улицата. Изглежда, че му е приятно тук. Истина е, че някои предмети мъчно понасят домашната атмосфера, отегчават се, загиват. Тя изпита това с една калаена кана за вино. Където и да я поставяше, тя си оставаше чужда, сякаш бе взета назаем. Много бързо трябваше да се раздели с нея. На кого ли я беше дала? А, да, на Клеманс за рождения й ден. Мисълта за Клеманс Дефорж я отнесе в далечното минало. Толкова близка приятелка, а не бе я виждала от шест години. Някога в Париж те бяха неразделни. Ходеха заедно за покупки, бъбреха си в детската стая… Малката Кри-Кри трябва сега да е на тринайсет години, не, на четиринайсет! Господи, как минава времето! Съпругът на Клеманс бе купил гараж в Лион и цялото семейство се пресели там. Започнаха да си пишат често. После писмата станаха по-редки. Всяка от тях се затвори в грижите си. По някоя пощенска картичка от време на време. Дружбата се изпари. С Емили стана същото. Откакто се омъжи повторно, тя съвсем не дава признаци за живот. А докато беше самотна, всяка сутрин говореше по телефона с Мадлен по цял час. Веднъж тя дойде в Тюке с втория си съпруг. Но не беше вече същата. Сияеща от щастие, далечна, предвзета. Когато си отпътува, Мадлен въздъхна с облекчение. Нови приятелки ли? За какво й са? Сега тя много добре знаеше, че каквото и да прави, накрая приятелството ще завърши с разочарование. Хората загрубяват, когато остаряват. Само вещите стават по-очарователни с течение на годините. Тези медни дръжки например: трябва да са били много банални, когато са излезли от ръцете на майстора. Но годините ги бяха превърнали в произведения на изкуството. Ключарят, който ги бе монтирал, подреждаше инструментите в чантата си.