— Може би трябваше да повикаме предприемача?
— Излишно е, мила — каза Филип. — Нали знаеш, че госпожа Тиер винаги съобщава за бедите, преди още да са станали. Сигурен съм, че нищо му няма на този бойлер. Ще го прегледам, като се върна от Фонтенбло, и ако наистина…
Гласът му беше важен, излизаше дълбоко от гърдите. Жан-Марк си помисли, че много би желал да има същия тембър. На седалката до него бе поставена кожената чанта на баща му, натъпкана с документи. На сребърната й ключалка бяха гравирани инициалите му. Обикновено и най-важните клиенти на Филип Ейглетиер си правеха труда да отиват при него в кантората. Но сега, по изключение, защото господин Ахил Вернер бе болен… Изведнъж косите на Жан-Марк настръхнаха. На сто метра пред тях, от другата страна на пътя, имаше преобърната кола. Трима-четирима души се въртяха около нея. От купищата железария мъкнеха смачкано тяло.
— Какъв ужас! — извика Карол. — Не мога да гледам такива неща.
За миг Жан-Марк помисли, че баща му ще продължи пътя. Разстоянието бързо намаляваше. Започнаха да различават подробностите. Жан-Марк не можеше да понася кръв. Бързо! Бързо!… Не, той намали. Страшно е. Колата спря.
Карол закри очи с двете си ръце. Филип слезе от колата. Скован на мястото си, Жан-Марк видя как баща му направи две крачки по пътя и изведнъж се извърна.
— Идваш ли, Жан-Марк?
Невъзможно беше да откаже. Събра смелост, отвори вратата и се измъкна навън. Изненада се от безсилието на краката си. Сърцето му заглъхваше.
— Е, хайде! — повтори баща му със суров глас.
Жан-Марк изтръпна и закрачи, макар че желанието му да избяга се засилваше.
Колата се беше блъснала в един бетонен стълб, след като се бе занесла от единия до другия край на шосето. Бледи и възбудени, свидетелите коментираха катастрофата. В момент на неприятен пристъп на повръщане Жан-Марк чу как един едър човек разказваше:
— Сигурно е изтървал кормилото след завоя… Изведнъж го видях как хвърчи право към мене… След четвърт секунда щеше да падне като круша в ръцете ми… Изплаших се до смърт…
Спасил се по чудо, той сияеше, бе станал герой; до него съпругата му, слаба, руса женица с телешки очи, хленчеше в мръсна кърпа:
— Не ни е било писано, да! Не ни е било писано!
По лепкавата кал имаше отпечатъци от гумите, по земята — парчета стъкло и едно червено петно, много червено — дано все пак не е кръв! С широко отворени очи Жан-Марк гледаше как пълзи и как се разстила тази жива течност. После, на три крачки върху банкета на пътя, той видя пострадалите. Двама, един млад и един възрастен, бяха проснати неподвижно. По-възрастният сякаш спеше спокойно; беше посинял, раните му не се виждаха. На по-младия челото бе одрано, челюстта разбита. Разкъсаните му устни разкриваха зъбите чак до корените. Жълти ядки в червен, съсирен сок. Чудновато хъркане клокочеше от гърдите му. От ноздрите му излизаше кървава пяна. С отворени клепачи той гледаше в небето. Мъчеше се от време на време да вдигне немощната си ръка, за да пипне лицето си, но нали не можеше да контролира движенията си, ръката се насочваше в друга посока, извиваше се и падаше върху бедрото му. На врата му имаше синя връзка с бели точици.
— А пък тази Бърза помощ не идва! — каза един селянин. — Има вече десет минути откак сме телефонирали от фермата. Може би трябва да ги пренесем на ръце?
— Не — намеси се Филип. — Не ги пипайте. Положението им е тежко. Трябва носилка.
Той говореше така спокойно, сякаш се намираше в кабинета си пред някаква папка. Клекнал на земята, постави лявата си ръка под темето на по-младия, леко надигна главата му, извади кърпа от сакото си и тампонира раната. Контузеният дори не се помръдна, а кърпата цялата се напои с кръв. Жан-Марк гледаше като хипнотизиран баща си и му се стори, че кървави струйки текат между пръстите му. „Отвратително е! Как може да издържа?…“ Погледът му потъмня. Вътрешностите му се надигнаха. Изплаши се, че ще му прилошее, и затова се отдръпна на две крачки.
Някои коли минаваха бавно покрай насъбралите се, други спираха и през отворените врати слизаха любопитни и жадни за силни преживявания хора. Главният свидетел повтаряше за десети път: