Выбрать главу

Сътворено от мене, Жан Гийо, за г-н абата Ерос, енорийски свещеник, в лето господне 1783

В минути на мечтание Мадлен често си представяше този абат Ерос, седнал пред огъня, с молитвена броеница в ръка, с котка на коленете. Беше ли се страхувала при реставрирането, като постави всички тези дървени облицовки по стените, всички тези недодялани греди по тавана! Е, да, тя беше победила! Пипнала тук-там предпазливо, бе успяла да възвърне предишния вид на стария свещенически дом.

Още миналата година, когато обикаляше из района, господин Кормие, архитект от „Историческите паметници“, я поздрави. През целия период на възстановяването грижите по къщата изпълваха живота й така цялостно, както би го изпълнил с присъствието си един мъж. А може и да е била дори по-щастлива сред вещите, които избираше и подреждаше по свое хрумване, отколкото при своя съпруг. Тя се бе омъжила по разум, по приятелство, породено в спорта. Една година брачен живот, банален, без мъгли, без бури, без светкавици, а след това войната, евакуацията. Юбер беше убит при Дюнкерк. Тя научи едва след три месеца. Нейната собствена скръб й се видя условна като съболезнованията, които получаваше. Облечена в траур като вдовица на герой, тя имаше чувството, че лъже близките си. Освен малкия капитал, за който се грижеше нейният пълномощник и доходът, от който й беше достатъчен, за да преживява, от този брак беше й останало и едно фамилно име, произнасянето, на което я дразнеше: мадам Горже. Нейното моминско име беше къде по-благозвучно: Ейглетиер! След неопределената секретарска работа в разни организационни комитети тя успя да постъпи като продавачка при Метивие, антиквар на левия бряг на Сена. Там именно изучи професията. И ако не бяха интригите на втората жена на Метивие, тя още би работила при него. Винаги е опасно да станеш незаменим в предприятие с двама господари. Отвратена от сплетните в задната стаичка на антикварния магазин, тя напусна работата си, уедини се в Тюке, близо до Довил, и си купи на нищожна цена една хубава къща пред рухване в двора на изоставена църква. На следващата година нае магазин на отсрещната страна на улицата и започна търговия с антикварни предмети или, по-точно, със стари вещи. Клиентите бяха малко, освен през курортния сезон. От дома си през един прозорец със спуснати отвън щори тя можеше да наблюдава затворената врата на магазина си, на която висеше обичайната табелка:

Ако отсъствувам, моля, обадете се отсреща.

На витрината бяха изложени: кръгла масичка с един крак, стил Луи XVI, венчален букет под стъклен похлупак, сребърна табакера, хубави украшения от калай, флакончета и чудни мастилници от парижки порцелан… Тя обичаше простите мебели и наивно изработените дребни предмети за домашна украса, а и те добре й се отплащаха. Колкото повече навлизаше в живота, толкова повече се убеждаваше, че общуването с такива вещи може да замени общуването с хора. Материята, наречена инертна, крие за тези, които знаят как да я погледнат и погалят, толкова много нежност, каквато повечето от хората не притежават. Необходимо е пълно усамотение, за да се изпита удоволствието от един разговор на тих глас с вещите. Мадлен докосна с върха на пръстите си стената на камината. Тя опипваше леко гладкия студен камък с груб контур и мислеше за Франсоаз.

Цигарата, почти изпушена, обгаряше устните й. Тя я смачка в пепелника, сложи очилата си и извади писмото от джоба си.

Колко жалко, лельо Маду, че ти не си при мене в този момент! Аз преживявам глупав период на нерешителност. Плаши ме скокът в неизвестността. Излишно е да се говори с татко. Той ще разбере всичко наопаки, като мъж. А мама е все по-далече, от нас. Заета е изцяло с личното си щастие. Трябва сама да реша. Тежко е…

Мадлен вдигна рамене: какво да реши? Франсоаз дали да продължи следването си във Висшето училище за източни езици, или пък да стане лисансие по английски език в Сорбоната? Не, положително имаше нещо друго. Момче навярно. Франсоаз влюбена? Невъзможно. Тя беше толкова мъдра, толкова уравновесена, толкова непривлекателна за мъжете! Като си я представяше, Мадлен виждаше себе си точно на нейната възраст — лице, измито добре със сапун, цъфтящо здраве, непорочна и увлечена в науката. Подобни същества са щастливи само като се откажат от всички удоволствия, мислеше си тя и запали друга цигара със скритата радост, че сега е защитена от ударите на такива сътресения. Нито един мъж не беше заместил Юбер след неговата смърт. Увлечена в работа, заета с племенниците си, тя не бе почувствувала нужда да се омъжи отново, а още по-малко да има някаква връзка. А и никой никога не бе проявявал интерес към нея. Постепенно си бе изградила едно собствено щастие с дървените и каменните вещи. И естествено в очите на някои хора минаваше за маниачка. Тази страст да доизпипва всичко в къщата си, сякаш всеки момент очакваше посещение на някакъв принц! А в действителност толкова рядко посрещаше, и то най-незначителни хора. В продължение на пет години, откакто се бе настанила тук, нейният брат и племенниците й бяха дошли само три пъти. Всъщност тя имаше две прекрасни стаи за гости. Ако Франсоаз се омъжи, би могла да почива тук със своя съпруг, с децата си… „Внимание! В наши дни децата са така диви, чупят всичко! Но не и децата на Франсоаз!… Тя ще съумее да ги възпита. Аз ще й помогна. Те ще бъдат и малко мои. Не, никой, не е на никого“. Тя плати скъпо, за да узнае тази истина. Когато Филип се разведе и я бе помолил да се заеме с възпитанието на синовете и на дъщеря му, тя бе повярвала, че е необходима. Майчинско призвание я бе обзело изцяло. Тогава Даниел бе на две и половина години. Франсоаз на малко повече от четири години, Жан-Марк едва на шест. В продължение близо на осем години тя се бе отдала с цяла душа на децата. По това време бе на полудневна работа при Метивие. Под натиска на жена си антикварят й търсеше заместница. Мадлен бе толкова заета с домакинството на брат си, че посрещна без огорчение това решение. Колко много грижи! Млечните кремове, палецът на Даниел, полипите на Франсоаз, вечерната молитва, термометърът, уроците, слабите бележки, неделната разходка. И после изведнъж се появи другата. Трябваше да се оттегли, да напусне къщата. Без нито дума за благодарност. Било естествено! Дали са страдали децата от тази раздяла? Вероятно не. Те бяха понесени от течението на живота, вървяха напред… Тя напусна едновременно и антикварната на Метивие, и апартамента на улица „Бонапарт“. Нито работа, нито дом. Тюке стана за нея спасително убежище. Свила се в леговището си, далече от градския шум, тя неуморимо връщаше блясъка на разни предмети и спомени. Е, да! Все пак имаше още нещо, което не беше както трябва: дръжките на вратите от ковано желязо. Черно петно върху тъмното дърво — колко неприятно! Ако намери стари, от мед, дървото на вратата ще пропее.