— Вървях си както трябва, вдясно… И изведнъж, какво да видя?… Изпуснал кормилото след завоя… като круша… изтръпнах до смърт…
Гласът му бе вече укрепнал. Изпълняваше отлично номера си.
— А и полицаите не идват!
— Не са необходими толкова полицаите, колкото Бързата помощ!
— Тя пък никога не бърза!…
— Скандално!
— Жан-Марк! — извика Филип. — Имаш ли в себе си чиста кърпа?
— Не — отвърна той. — Ще отида да потърся.
Тази лъжа му бе противна, но нямаше друг начин да се изскубне от изпитанието. Той прескочи пътя и се насочи към колата, където чакаше Карол, бледа и загледана нанякъде. Но преди да стигне, спря. Не можеше да забрави разтворената като нар уста, пълна с червеникави клетки. Прилоша му отново. Почувствува се отпуснат и мек, сякаш понесен от някаква лавина. Слепоочията му бяха притиснати, студена пот изби по врата, челото и подмишниците му, а в устата си усети неприятно гадене. С подкосени крака той се наведе над канавката, сви се одве и повърна.
С изпразнен стомах започна да диша по-леко, но светли кръгове все още премрежваха погледа му. Надигна глава и се обърна към хората около жертвите. Баща му се бе изправил и отдалече го наблюдаваше с израз, който му се видя строг, почти презрителен. Той отправи очи към Карол. И тя го бе видяла. По лицето й, очертано зад стъклото, се четеше майчинско съчувствие. Тя го повика. Кимна му с глава. Жан-Марк почувствува ужасен срам, загдето се бе показал пред нея в такъв жалък вид. Сега тя не само знаеше, че е страхливец, но и го бе видяла в най-срамното за един мъж положение — да повръща със зяпнала уста. Че баща му го бе видял — това нямаше значение. Но тя! Една жена, чужда на семейството!… Тя никога не бе полагала грижи за него като болен. През детските му боледувания при него винаги идваше Маду, търпелива и грижовна. Той си спомни за нея с нежност и отчаяние.
Полицейската камионетка пристигна, виейки със сирената си. Разнесоха се заповеди. Кръгът на любопитните се разтвори. Филип мина край сина си, сякаш нищо не бе се случило, качи се в колата и каза:
— Побързай, Жан-Марк.
Жан-Марк избърса с кърпа устата си. Имаше две петна по ревера на пардесюто — бързо изтри и тях. Горчив вкус бе останал на езика му. Страхуваше се, че в колата ще внесе неприятната миризма от повръщането. Карол се обърна към него и нежно попита:
— По-добре ли ти е?
Той се престори, че не я е чул; мразеше я; ако повтори въпроса си, ще й отговори грубо. Дали бе разбрала, че е готов да избухне от гняв, от досада! Тя не каза нито дума повече и отново се загледа напред. Колата потегли бавно. Разминаха се със санитарната линейка.
— Мисля, че ще ги спасят — каза Филип. — Младият е ранен само в лицето, а старият, изглежда, е получил само сътресение.
Те продължиха да разговарят тихо за опасностите при пътуването. „Когато шофира, човек трябва да мисли за лудостта на другите…“ Жан-Марк, свил се на задната седалка, очакваше някакъв намек за малодушието, което бе проявил. Но очевидно баща му и мащехата му, по силата на мълчаливо споразумение, избягваха да говорят за това. Навярно чакаха да останат насаме. Тогава ще злорадствуват до насита. Жан-Марк можеше да си представи какво ще каже Карол: „Ти направи грешка, като го принуди да види ранените!… Нали знаеш колко е чувствителен!… Аз го разбирам много добре!…“ С тези утешителни думи ще го обезличи напълно, в очите на баща му. „Какво се бърка тя?“ Франсоаз и Даниел я намират симпатична, той също. Но никога не се е чувствувал свободен пред нея. Досаждаше му с всичко — с вечните си домашни рокли, с мнимата си умора, с превземките си. Гърлото му се стегна от обзелото го желание да заплаче. „И аз се избълвах пред нея!“ Той нарочно избра този груб израз, за да се оскърби сам.
Пътят бе прав, но скоростта намаля и колата спря. Жан-Марк помисли, че има някаква неизправност в мотора. Но баща му го запита, без да се обърне:
— Искаш ли да седнеш зад волана?
— Не — каза Жан-Марк.
— Въпреки това я седни, драги!
Филип слезе и се настани на задната седалка, а синът му мина напред. Карол не, се помръдна. Като седна до нея, Жан-Марк усети парфюма й. Гневът му се засили, пламна като огън, раздухан от вятъра. Какво ли означаваше това допълнително изпитание? Поставяха го отново пред препятствие като кон, който е отказал да скочи първия път, но на всяка цена трябва да изпълни номера си, за да не остави впечатление, че се е провалил! Дали искаха да проверят овладял ли е вече нервите си? Добре! Ще видят на какво е способен. Той потегли рязко. Натискаше газта, бързо увеличаваше скоростта и усещаше по ръцете си, стиснали волана, лудата радост на колата. На завоите едва намаляваше и от свистенето на гумите изпитваше приятен страх. Колкото по-силно чувствуваше, че опасността се увеличава, толкова по-силно ликуваше. Караше смело не само за да се прояви пред баща си и мащехата си, но и за да покаже на самия себе си, че не се страхува от смъртта. Без да се обръща, той се досещаше какво става около него — вдясно Карол е примряла от тревога, а зад него баща му разярено стиска зъби. Желаеше точно това. Опияняваше го безумният бяг на дърветата, вдигнали ръце към небето, монотонното и глупаво намотаване на пътя, свистенето на вятъра по каросерията, малкият страх, който причинява повдигане като горчив бонбон в устата. Сто и тридесет, сто и четиридесет, сто и шестдесет… И изведнъж един спокоен глас зад гърба му: