— Ще престанеш ли с тези глупости, Жан-Марк?
— Не правя глупости — прошепна той, като намали скоростта въпреки желанието си.
— Правиш — каза баща му. — Да не би да искаш да ни сполети съдбата на ония там?
Някаква завеса се спусна пред очите на Жан-Марк. Споменът за кръвта го накара да изтрезнее. Ръцете му се отпуснаха върху волана. Той вътрешно призна, че баща му има право, и намали още скоростта. Но, вразумен вече, бе доволен, че макар и за няколко секунди, бе предизвикал смъртта. И до Бромей кормува с някаква налудничава радост на човек, останал жив след катастрофа.
Селото, скупчено около една много голяма за него камбанария, изглеждаше безлюдно. Жан-Марк слезе и отвори малката вратичка на високата дървена порта. Със затворените си кепенци къщата се очерта намусена под сивото небе. Стените с оголените по тях стъбла, на диви лози се белееха болезнено влажни. Един капчук стърчеше от покрива. В лехите нямаше и стръкче цвете, в двора — нито ствол, нито пейка.
— Ще влезете ли с мене за една минутка? — попита Карол.
— Не — каза Филип. — Този път наистина закъсняхме. До скоро виждане!
Той седна зад кормилото. Жан-Марк се настани до него. Останал сам с баща си, той се почувствува неочаквано дълбоко успокоен. Потънал в спокойната мъжка атмосфера, настроението му се подобри. Колата безшумно летеше по равен път. Филип започна да му обяснява предложението, което щеше да направи на господин Ахил Вернер, за да предотврати смущението на борсата от разширяването на неговото предприятие. Всичко, което казваше, беше мъдро и ясно, претеглено с математическа точност. Изведнъж той прекъсна по средата обясненията си, стана мрачен и прошепна:
— Двамата там, не исках да ти го кажа пред Карол, сигурно ще свършат!
— А! — въздъхна Жан-Марк със свито сърце.
— Какво ти стана, като ги видя? Едва не примря?
Принуден да признае, Жан-Марк се опита да се изскубне:
— Не ми беше добре още като тръгнахме… На закуска ядох нещо, което ми бе неприятно…
— Защо блъфираш?
— Не блъфирам!
Филип го погледна със снизхождение, което го разтърси.
— Да, блъфираш! За пръв път виждаш тежко ранени, нали?
— Да.
— Няма нищо по-чисто от кръвта!
— Може би… Не зная…
Под влиянието на този поглед, който го караше да се вълнува, Жан-Марк се разбунтува срещу току-що проявеното малодушие.
— Няма нищо страшно! Това може да се случи на всеки — каза Филип добродушно. — И аз бях като тебе на двадесет години. Но преодолях прекадената чувствителност в характера си.
Жан-Марк имаше толкова голяма нужда да бъде утешен, че тези думи го изтръгнаха от безсилието, в което бе изпаднал. Щом като и баща му е изпитвал такова отвращение, той би могъл да вдигне глава. Оправдан и реабилитиран, се отпусна удобно на седалката. Макар и да бързаше, Филип не увеличаваше скоростта. Без съмнение той искаше да продължи разговора. Толкова рядко говореше с децата си! Връщайки се много години назад, Жан-Марк не можеше да си припомни да е разговарял така сериозно с баща си. Думите, които сега чу, бяха почти откровение за него: баща му го обича, уважава го, разбира го! Почувствува се радостен и горд.
— Мъжът, драги мой, се оформя всеки ден, частица по частица — продължи Филип. — Това е въпрос на воля. Мисли за себе си, винаги за себе си. Не се отклонявай нито сантиметър, освен когато имаш интерес. За работата не се тревожи, аз ще те подготвя. Ти ще използуваш моя опит. Така че ще успееш много по-бързо и дори много повече от мене! В личния живот е друго: трябва да се справяш със собствените си сили!… С жените как си?