Струваше му се, че може да определи характера си по-лесно с отрицателните си черти, отколкото с положителните. Едно скеле с хиляди дупки, през които вятърът минава със свистене. Една пясъчна кула, която се клати в основата си. „Каква основа? Аз нямам основа. Аз не съм нищо. Способен на всичко възвишено и на всичко най-долно. Раят и пъкълът се преливат в мене“. Той си представи, че е ранен, паднал окървавен край пътя. След това в болница, цялата плувнала в бяло, лъхаща на лекарства, и в мъглявото си пробуждане вижда загриженото лице на Мадлен, изтичала първа до леглото му. „Миличкият ми, какво ти се е случило?“ Когато бе на дванадесет, тринадесет години… Изведнъж трепна, водни капки се стичаха по предното стъкло. Пейзажът се замъгли. Над Фонтенбло валеше дъжд.
— С Вернер ще имаме работа около един час — каза Филип. — Искаш ли да караш колата на връщане?
— Да — каза Жан-Марк с благодарност.
VIII
Наистина на този сив костюм тъмнозелената връзка отива по-добре от светлокафявата. Не беше може би толкова блестяща, но си имаше други качества. Освен това тя правеше по-хубав възел, а това бе от значение. С наведена пред огледалото глава Жан-Марк провери за последен път изрядността на тоалета си. Обичаше да се облича елегантно дори когато нямаше предвид някаква важна среща. Той разпредели по джобовете си ключовете, пакетчето с цигари, запалката (подарък от Маду), портфейла, кърпата за нос, издърпа маншетите си, протегна врат, стисна зъби и се помъчи да се хареса, но откри с разочарование, че въпреки костюма (наистина много хубав за полуконфекция) няма вид на ония големи контета с покоряващ поглед, които бяха за него идеала на мъжката красота. С тесни рамене, с тъмни коси, той приличаше повече на фламинго, както казваше Валери. Тя много обичаше да се подиграва. С безпощаден поглед. С остър език. Всеки път, когато излизаха заедно, му шепнеше подигравки по адрес на хората, които ги заобикаляха. И все пак го харесваше, той бе уверен. Един ден дори му бе казала, че те двамата ще бъдат хубава двойка. Той се понапери. Може би трябваше да й телефонира, за да я види тази вечер към седем часа. Не, баща му има право: не трябва много да се обвързва с това момиче! Ценеше я, защото бе умна, весела, елегантна, но не беше в пълния смисъл на думата влюбен в нея. Ще я потърси утре… Освен да телефонира на Мики. С нея се бяха разделили приятелски миналия месец. Тя ще се съгласи навярно да го приеме в дома си, както преди. Трябваше винаги да изпива по няколко чаши уиски, за да добие настроение, но после в леглото тя биваше много мила. Той се съвзе, преди да се разнежи напълно: Мики не можеше вече да го възбужда с кълченията и кикотенето си.
Той запали цигара не толкова от желание да пуши, колкото за фасон, и мина в хола. Беше неделя; баща му и Карол веднага след обяда отидоха у Дюхурионови на бридж. Франсоаз и Даниел учеха — всеки в своята стая. В апартамента бе спокойно. Жан-Марк се приближи до дискотеката и потърси в отдела за класиците нещо, което най-добре да подхожда на обзелата го в момента меланхолия. Спря се на Симфония в до минор от Бетовен. Пусна плочата, изтегна се на дивана и потънал в пушека на цигарата си, заслуша първите акорди на оркестъра. Дали щеше да обича толкова много музиката, ако Мадлен не бе му вдъхнала любов към нея още в детските години? Тя често го водеше на концерти, подаряваше му грамофонни плочи за Коледа… Затвори очи, за да се отдаде напълно на музиката. Сила, величие, страст! Когато бурята вилнееше, той почувствува силата й, а когато затихна, потъна в блаженство. Откъснал се от реалния свят, той се радваше, че неделните дни му предоставят такива часове на усамотение в полупразния апартамент, без родители, без прислуга.
Преди края на симфонията Франсоаз влезе и каза:
— Виж ти! „Бройка“ ли слушаш?
— Не е „Бройка“ — отвърна той, — а Симфония в до минор.
— Нямам музикална памет — каза Франсоаз. — И сто пъти да чуя една и съща ария, пак няма да я запомня.
Тя седна до него и потърка очите си. Пръстите й бяха оцапани с мастило.