— Готова съм — каза Франсоаз.
— Така ли ще тръгнеш?
— Та аз не съм Карол! — каза тя. — Не сменям по шест пъти на ден тоалетите си!
Жан-Марк я изгледа с братска взискателност: не одобри сивия пуловер, плисираната ученическа синя пола, ниските обувки, правите коси; после си каза, че всичко това не го засяга, запали цигара и като се погледна в стъклото на прозореца, оправи възела на връзката си, който се бе малко изкривил.
Публиката изкрещя изведнъж и цялата се надигна от трибуните: Куликовски бе отбелязал гол за Франция. Два на два. Настръхнал, с отворена уста, с парче торта в ръката, Даниел беше вперил очи в екрана на телевизора. Течаха последните минути от мача. Ив Мерсие стана от фотьойла, заобиколи подвижната масичка, сложена за чая, и седна зад Даниел.
— Ивон — каза с лек укор Люси, като отправи към съпруга си влюбен поглед, — и ти си хлапак като него!
Седнал с Франсоаз на ниския диван, отрупан с разноцветни възглавнички, Жан-Марк се мъчеше да преодолее гнева, който го обземаше. Ив Мерсие беше десет години по-млад от майка му. Тя се бореше упорито, за да не се чувствува много тази разлика в годините. Това я караше да се облича и фризира много подчертано: силно изрусени коси, синьо-сребрист грим върху клепачите, младежка якичка около състарения врат!… Посредствеността на нейния съпруг се отразяваше и на нея. Той се увличаше по спорта, беше спортувал преди с успех, но при сегашната си работа — представител във Франция на една американска фирма за пластмасови изделия — не му оставаше достатъчно свободно време за тренировки. Дребен, черноок, плещест, със сплескан нос и ниско чело, той изпадаше в екстаз от вълнуващите моменти на мача.
— Страшен е!… Как дриблира!… Давай, Гаринети… — бърбореше той. — Шут! Шут сега!
А Даниел му възразяваше като на стар приятел:
— Говориш, като че ли ще шутира! А пък краката на твоя Гаринети са меки като телешки бял дроб!
— А я да те видя аз тебе на този труден терен!
— Няма такъв филм! Погледни Зулуб, той препуска като кон, напада!
— Лулу, ти нищо не ядеш! — въздъхна Люси. — А ти, Франсет!…
Жан-Марк се сгърчи от този изблик на внимание с гальовни имена. В тази къща той мъчно понасяше превръщането на Даниел в Лулу, на Франсоаз във Франсет, а на самия него в Жуби. Майка им беше донесла тези имена от детинството им. Сега те бяха съвсем неподходящи. Защо упорито продължаваше да се вдетинява пред тях, сякаш бяха още хлапета със слаби крачета. Той завиждаше на Франсоаз и Даниел, които се чувствуваха много добре при тези неделни посещения. На Даниел може да се прости — той още не съзнава. Но Франсоаз? Дали наистина обичаше майка си, или пък се преструваше от любезност, по навик, от религиозност? Невъзможно беше да се проникне в душата на това момиче, затворено като охлюв. Самият той във всеки случай едва издържаше. При всяко идване напразно се мъчеше да бъде търпелив, обаче след десет минути само заради една думичка, заради един спомен, заради някакво хрумване всичко рухваше. Как е могъл баща му, това превъзходно същество, да се влюби в толкова обикновена и празна жена? Те не говореха на един и същ език, нямаха еднакъв вкус, не би трябвало да се срещнат. Ето колко са глупави браковете, сключени при първото още хрумване. И тази грешка се плаща в продължение на години, дял живот! Да, баща му имаше основание да го предупреди за опасностите, които крие една очарователна усмивка, едно отдаващо се тяло. Все пак Карол беше по-добра партия от майка му! Положително по-красива, по-одухотворена и от „друга класа“! „Внимание! Употребявам този израз за щяло и нещяло. Не би трябвало това да ми става навик!“ Той обгърна с поглед този хол трапезария, напълно модерен, но тъжен. Апартаментът беше в жилищния комплекс Севър — осем блока, всеки на десет етажа, обърнати към Сена, с площадка и градина за дечурлигата на съкооператорите, с подземен гараж и с магазин за хранителни стоки в партера. Голям остъклен портал, навред вградени долапи, лъчисто отопление, тънки стени, боядисани светлосиньо, един ръждив килим на пода, лакирани мебели от явор, няколко зализани картини в сладникави рамки. „А пък тя изглежда щастлива! — помисли си Жан-Марк изумен. — Не съжалява за нищо. Само защото този нисък и дебел човечец добре я… Каква свинщина!“
— Още малко чай, момчето ми?
Жан-Марк изтръпна. Майка му беше взела чашата и го канеше с топла усмивка. Той се смути. Изведнъж изпита съжаление към тази изхабена и силно гримирана жена, която с всички сили се мъчеше да кокетничи.