— По-добре му предложи уиски! — каза Ив Мерсие, без да извърне глава от телевизора.
— Не, благодаря — каза Жан-Марк. — Предпочитам чай.
Крясъци заглушиха думите му. Край на мача. Два на два. Честта и на двата отбора е спасена. Ив Мерсие се върна при фотьойла си, като мърдаше рамене, сякаш мускулите му го притискаха.
— Среден, много среден мач! — каза той. — Франция можеше да даде повече, игра на свой терен…
Даниел остана на мястото си, за да гледа един каубойски филм. Сега, когато Ив Мерсие бе отново до нея, Люси изглеждаше озарена едновременно от две страни. Поднесе му уиски и погали ръката му, отпусната върху облегалото. Дали не искаше да покаже колко е щастлива в дома си? Погледът й шареше между мъжа и децата; тя подскачаше от съпружеското щастие към майчинската радост; призоваваше ту единия, ту другите за свидетели на двойното си благополучие. „Дали е зарязала баща ми заради този човек, или пък баща ми я е изоставил заради Карол? — помисли си Жан-Марк. — Това не можа да се узнае. Дори Маду не говореше по този въпрос. Във всеки случай баща ми е задържал децата. Впрочем какво значение има? Нямам нищо общо с майка си. Питам се какво търся тук…“ Цвиления, изстрели и каубойски проклятия, изказани на лош френски език, нарушиха за миг спокойствието в хола.
— Намали малко тона, Лулу! — каза Люси. — Ще събудиш Лики.
— Горя от желание да я видя! — каза Франсоаз. — Не може ли сега да отида при нея?
— Още десет минутки! Аз строго спазвам режима й. Също както при вас!
Тия думи изтръгнаха Жан-Марк от мислите му. Той намираше, че не е прилично да се хвали с това късно майчинство. Как една жена може да предлага утробата си и на един, и на друг, как може да създава семейство и тук, и там, да променя името си, да сменя гнездото си и отново да започва да снася яйца? Как смее да показва на първите си деца новороденото, попикано и олигавено, живо доказателство за удоволствията, които има със заместника на баща им? Дори изразът „дете от първия брак“, „дете от втория брак“ беше отвратителен с намека си за брачните отношения. Всеки път, когато трябваше да подържи в ръцете си малката Анжелик, Жан-Марк изпитваше повече отвращение, отколкото досада. Той се отвращаваше от това топло, нежно и меко парче месо, от този лъх на прокиснало мляко, от тези идиотски гугукания, от това задниче, което жените разгонваха и изчистваха с благоговение. Увлечен в размишленията си, той едва забеляза, че разговорът бе променен. Не говореха вече за Анжелик, а за Даниел и неговия план за пътешествието. Люси се вбеси.
— А баща ти съгласен ли е? — попита тя.
— Напълно — каза Даниел, без да откъсва очи от екрана на телевизора, където индианците препускаха около един керван с развети чергила.
— И Маду — каза Франсоаз.
При тези думи Люси повдигна към съпруга си своето детинско на вид, но похабено, белосано, с остро носле и начервени устни лице.
— Какво мислиш ти, Ивон?
— Щом като има желание!… — отвърна Ив Мерсие натъртено. — Пътуванията укрепват младежта!
— А ние — каза Франсоа? — ние ще отидем в Гърция това лято.
— Нима? — извика Люси. — Но това е прекрасно, мила моя Франсет! Ах, вие сте разглезени деца! Мисля, че го съзнавате!… Все пак в тази Гърция трябва да е тъжно! Тия развалини, струва ми се, ще ми надуят главата! Имах една приятелка, която беше гъркиня… Баща ти добре ли е?
— Много добре.
— Все така ли много пътува?
— Все повече и повече.
— Той прекалява. Ще се разсипе от работа. А както казва Ивон, трябва все пак да се отделя и време да се живее!
— Да — каза Ив Мерсие, — така мисля.
Жан-Марк се питаше защо майка му изпитва нужда да говори за първия си съпруг в присъствието на втория. Може би искаше да покаже, че дори и най-сложните наглед отношения могат да станат обикновени между хора при добро желание. Необходимо е обаче въпросите да се засягат без каквито и да било предразсъдъци. В това отношение тя бе в изгодни позиции — такива разбирания имаше не само тя, но и човекът, за когото се бе омъжила. „Всъщност те са създадени един за друг — помисли си Жан-Марк. — Може би това именно е щастието!“ Чуха се остри писъци. Анжелик се бе събудила. Жан-Марк видя как майка му стана с лице, озарено като на творец.
— Сега вече можем да отидем!
— Ще ме извиниш, мамо, но трябва да изляза — каза Жан-Марк. — Имам среща.