Тя го стрелна със сладникав съучастнически поглед.
— Няма да те питам с кого, мое голямо момче! Колко си хубав! Този костюм ти стои много добре!
— Ама, разбира се, измъквай се! — каза Ив Мерсие, като го бутна по раменете. — И приятно прекарване, ей!
Лицето му бе жалко и засмяно като на бивш боксьор. „Все пак той е добър човек!“ — каза си Жан-Марк.
— Ще се прибереш ли за вечеря? — попита Франсоаз.
— Не — отвърна той. — Зает съм.
А в действителност не знаеше нито къде ще вечеря, нито пък какво ще прави.
Когато Жан-Марк си отиде, майка му каза:
— Изглежда ми занесен, загрижен.
— Превзема се — рече Франсоаз.
И те влязоха заедно в спалнята.
Анжелик риташе с крачката си в своето малко дървено креватче, боядисано в розово и украсено с бродирани завески. Франсоаз я стисна в ръцете си, обсипа я с целувки, преоблече я, оправи й косичките, като се смееше на бърборенето й. Струваше й се, защото имаха една и съща майка, че това дете е и малко нейно. Като пипаше бебето, тя почувствува някакво животинско удоволствие от това родство и се развълнува.
— Гладничка ли си, кукличко? — каза Люси, като пое Анжелик.
Докато бебето лапаше важно кашичката си с издути бузички, Франсоаз наблюдаваше лицето на майка си, по което се четеше такова тихо щастие, сякаш бе озарена от бога. Как бе възможно? Чрез развода си и чрез повторния си брак тази жена бе престъпила божиите закони и това дете за църквата бе незаконородено, защото родителите му бяха непрекъснато в грехопадение. Тя си каза, че нейният обикновен ум не може да отсъди тези неща, но може би бог е по-добър от своите проповедници. Тя не се изненада: в живота има много по-тайнствени неща, отколкото в светите книги и раждането на едно дете, каквото и да било то, прави светица жената, която му е дала живот. Всъщност Люси продължаваше да ходи на църква. Нито за един миг тя не бе се почувствувала грешница. А и фактът, че бог бе дал съгласието си за раждане извън църковния брак, за нея бе мълчаливо опрощение. Анжелик, престанала да яде, радостно се усмихваше и размахваше пред лицето си своите месести ръчички.
— Нищо ли няма да ми разкажеш за себе си! — обърна се Люси към Франсоаз. — Какво правиш? С кого се срещаш? Не си ли започнала да флиртуваш с някого?
— Не — каза Франсоаз.
Тя нямаше желание да се довери на майка си. Тайната й принадлежеше на Маду.
— Много жалко! — продължи Люси. — Гледах те преди малко. Вече си на осемнадесет години, трябва да се подокарваш! Искаш ли да направя косата ти?
— Не, не — отдръпна се Франсоаз.
Обзе я страх пред мисълта да заприлича на майка си. „Тя ще ме гримира, ще усуче косите ми на всички посоки, ще бъде ужасно!“
— Уверявам те, Франсет, че ти си на години, когато трябва да бъдеш по… по-модерна…
— Не обичам тези работи.
— А мъжете?… Те обичат това, тия мъже… И ние сме длъжни да се съобразяваме…
— Не, мамо.
Тя се отдръпна, сякаш само едно допиране на гребена или на четката би я омърсило. Чуха се стъпки в коридора. Влязоха Даниел и Ив Мерсие: филмът беше свършил, предателят убит, героите оженени и селото се бе успокоило с новия шериф и с учителката, красива като слънцето. Те се смееха, доволни от глупавата история. Ив Мерсие грабна дъщеричката си, целуна я по двете бузки и я сложи в кошарката й. Всички се изправиха пред нея и я загледаха как подскача с още меките си крачета, хванала се с ръце за решетките.
— Тя наистина е очарователна! — каза убедително Даниел със сияещо лице.
Защо не останете двамата на вечеря? — предложи Люси.
— Не сме предупредили! — отвърна Франсоаз.
— Това не е проблем! Ще ги потърся у Дюхурионови — каза Даниел. — Те сигурно са още там.
Той тръгна тичешком. През отворената врата Франсоаз го чу как телефонира:
— Ало!… Мадам Дюхурион?… Тук Даниел… Добър ден, мадам. Как сте?… Мога ли да говоря с Карол?… Виж какво, бихме искали да вечеряме у мама… Нямаш нищо против, нали?… Така, попитай татко… Чакам… Разбира се, не по-късно… Окей… Целуваме те…
Той постави слушалката, върна се в стаята, като се клатушкаше, и самодоволно съобщи:
— Всичко е уредено! Дори мисля, че и за тях така е по-добре!
Щом влезе в коридора, който водеше към стаите на прислугата, Жан-Марк чу гласове и смях. Той с недоволство разбра, че Мики не е сама. Би трябвало да я предупреди за посещението си, но желанието да я види отново го бе обзело изведнъж в Севър, когато излизаше от дома на майка си. И тъй като Мики нямаше телефон, тръгна към нея ей така, наслуки. Изправил се пред вратата, той се двоумеше дали да почука. И най-сетне се реши — нали нямаше какво друго да прави.