Малката стаичка бе изпълнена с дим. Светеше само една нощна лампа, чиято крушка бе оплескана с червен лак за нокти. В полумрака се очертаваха силуети, насядали по земята и върху дивана легло. От един грамофон се разнасяха каубойски крясъци.
— Жан-Марк! Колко е хубаво, че дойде!
Мики му протегна ръцете си, като отметна назад светлочервеникавите си коси. Той я целуна приятелски по бузата и седна сред другите. За пиене имаха само лошо уиски, френско. В една чиния бяха останали няколко сухи пасти. Пепелниците бяха препълнени с угарки. Компанията се състоеше от едно кльощаво момиче с конски профил, най-добрата приятелка на Мики, и две типчета. Единият, Гусе, следваше медицина, а другият, Дидие Копелен, беше втора година студент по право. Жан-Марк го бе срещал по време на практическите занятия. Бяха от една специалност — гражданско и административно право. Макар че групата им бе малка, не повече от тридесет студенти, с него той още не бе имал случай да разговаря. Как Дидие Копелен бе кацнал у Мики? Спеше ли вече с нея или пък още само си постилаше? Съвсем ясно бе, че адресът на това момиче се предаваше от ръка на ръка между приятели. И тя в края на краищата ще успее да приеме в леглото си целия парижки университет. Засега ученичка (миеше само коси), тя се бе посветила на тежката фризьорска професия, както сама казваше. Имаше слабост към интелектуалците, при условие че са на възраст между деветнадесет и тридесет години. Въпреки всичко човек не можеше да я ревнува. Медикът разказваше мръсни вицове. Двете момичета, макар че се кикотеха, се мъчеха да изглеждат възмутени. Напротив, Дидие Копелен имаше сериозен вид. Високо чело, светъл поглед зад очила с широки рамки, мълчалив и замислен, сякаш изгаряше от сериозни проблеми. Дори когато се смееше, очите му бяха тъжни. За пет минути само Жан-Марк се убеди, че този младеж не е бил любовник на Мики. И изведнъж му стана симпатичен. Започнаха да разговарят. Казаха си мненията за двамата асистенти по практически занятия: по гражданското — Кьорлойо, млад съдия, сух, въздържан и с остър език; по административното — Жиофре, който пък със своето красноречие така се увличаше, че започваше да засяга въпроси извън програмата. Останаха много доволни, че мненията им за тези две личности съвпадат. И решиха, че първият има данни на „голям философ“, докато вторият е шмекер и дърдорко. След това разнищиха и редовните преподаватели. И пак бяха единни в похвалите и критиките. Никога Жан-Марк не бе чувствувал така силно контакта на две сродни души: между тях сякаш се получи пукот и искри от това съединение. И като си помисли за своя приятел Жулиен Прела, който си остана посредствен още от лицея, Жан-Марк можа да направи разлика… Жулиен беше прекрасен другар за кино, за чашка, за шеги, които те карат да се превиваш от смях и да се пляскаш по бедрата, но ако трябваше да си раздвижи мозъка, веднага проличаваше, че му липсва ум и въображение. Брасар и Нико, двамата му приятели от първата студентска година, не го превъзхождаха. И те бяха славни момчета, приятни и забавни във всекидневното общуване, но неспособни да отвърнат някому както трябва, когато се водеха оживени спорове. Преди малко, когато говореха за Жиофре, Дидие Копелен каза: „Той е негодник от крайната десница“. Това се хареса на Жан-Марк, който, без да бъде от „левицата“, се считаше за „прогресивен“. Изглежда, че и Дидие Копелен не бе обвързан с някоя партия. Той твърдеше, че за да бъде съвременен, човек трябва да следва „икономиката“, а не „политиката“. Би желал да задълбае повече във философията на правото. Като разбра, че Жан-Марк се подготвя едновременно и за лисансие по литература (по английски език, граматика и филология), призна, че и самият той има влечение към литературата. Но не заради това, което е написано, а заради ненаписаното! Негов бог бе Кафка. Жан-Марк току-що бе прочел „Процесът“. Впуснаха се да си обясняват причините за възторга си.
Гусе си отиде развеселен, като отведе със себе си кльощавото момиче, пияно от уискито и вече толкова настроено, че бе започнало да разкопчава блузката си. Жан-Марк и Дидие Копелен едва забелязаха изчезването им.
Мики явно скучаеше между тия двама словоохотливи младежи, които често се прекъсваха с думите: „И аз мисля точно така!“ или пък „Съгласен съм, но аз, драги, отивам още по-далече!“ Затова тя се зае да подреди стаята си — изхвърли угарките от пепелниците през прозореца върху покрива, изми чашите в умивалника, оправи възглавничките и нави будилника си (институтът за разхубавяване, в който работеше, беше отворен по изключение в понеделник). Изведнъж Дидие Копелен забеляза, че е девет часът вечерта, и каза, не съвсем убедително, че трябва вече да се прибира. Навярно той нямаше какво да прави тази вечер и се надяваше да го задържат. За момент Жан-Марк поиска да тръгне с него: ще хапнат по един сандвич в някое бистро, ще продължат разговора си и така ще се опознаят по-добре. Но веднага реши, че ако остане тук, ще има възможност да легне с Мики. Тя няма да го отблъсне: това личеше по бляскащите й очи и по кълченето й. Пожела я внезапно. И колкото повече мислеше за това, толкова повече желанието му се избистряше, ставаше мъчително, досадно. След като бе помислил да продължи разговора с Дидие Копелен, сега той с нетърпение чакаше да му види гърба. А Дидие се заседя още четвърт час. Най-сетне по нетърпеливите погледи и на двамата той разбра, че е излишен, надигна се тъжно, благодари и се сбогува.