Някой бе минал по коридора, тя бе уверена! Надигнала се в леглото си, Мадлен се ослуша. Нищо. Старата къща така си пукаше без причина през нощта. За пръв път от толкова дълго време всички стаи на къщата бяха обитаеми. Един млад живот сгряваше стените й. „Да приютява любовта под покрива си — това ще да е желанието на всяка къща“ — помисли си Мадлен. Тя пак си легна, затвори очи, но бе толкова възбудена, че не можеше да заспи. Не беше ли съблазнила дявола, като прибра тези деца в дома си? От една седмица те спяха тук, на десет крачки един от друг. Патрик трябваше да прекрачи три стъпала надолу и да блъсне една врата, за да се намери пред леглото на Франсоаз… Това удобство, предоставено на любовта им, би трябвало да ги подтикне към повече смелост. Във всеки случай Мадлен знаеше, че не би устояла, ако бе на мястото на племенницата си. Но Франсоаз бе толкова благоразумна, а пък Патрик толкова непредприемчив! Колко пъти вече, от страх да не ги притеснява, тя ги бе подканяла да излизат сами. Те отказваха и настояваха да бъде винаги с тях. Отегчаваха ли се, когато бяха сами, или пък, напротив, се страхуваха, че няма да могат да удържат страстта си, ако между тях няма трети човек? Вчера Мадлен поиска да среше по друг начин косите на племенницата си, да я гримира малко, но Франсоаз се разсърди.
— Ти си като мама! Непременно ли искаш да имам вид на манекен!
— Но не, Франсоаз, просто считам, че всяка жена трябва колкото се може повече да подчертава физическите си качества.
— А самата ти не се гримираш, не се докарваш!…
— Аз съм съвсем друго! Не съм вече млада!
— Но и преди не си го правила!
— Грешка е било.
— Всеки случай Патрик ме харесва така. Той се отвращава от гримираните момичета!
Разговорът се водеше пред Патрик, който побърза да подкрепи Франсоаз. Смешно момче! В продължение на една седмица той нито веднъж не бе възразил на своята годеница; нито веднъж не бе казал неочаквано някаква дума — безсмислена, блестяща или шокираща. На Бъдни вечер, след литургията в полунощ, на която бяха присъствували и тримата, не можа да изпие и половин чаша шампанско, защото главата го заболявала от вино — казваше той. Дори едва се докосна до ястията от омари и други морски деликатеси. Бавността, с която дъвчеше, бе учудваща. Мадлен, която ядеше бързо и с апетит, се измъчваше, като го гледаше как човърка яденето в чинията си, как мечтае след всеки залък и как безкрайно дъвче едно и също парченце. За да им създаде развлечения, Мадлен ги поразходи с колата си из околностите: Корниш Норманд, моста на Танкарвил, Онфльор, замъците, църквите… Те обикаляха от селище в селище, от паметник на паметник с прилежно старание. Патрик си бе купил „Синия пътеводител“ и четеше обясненията на висок глас. Възхищенията му никога не биваха спонтанни, а винаги свързани с коментарите на пътеводителя. И тъй като имаше силна памет, на другия ден той можеше да повтори почти дума по дума това, което бе научил днес. Имаше моменти, когато Мадлен си казваше, че това момче е неспособно да се разчувствува и че неговата цел в живота е не да се бори, да се радва, да твори и да живее, а да се учи навсякъде и по всяко време, като че ли за него времето за удоволствия е загубено време. Тя се запита какво би могла да предприеме утре с младите: да отидат до пристанището на Хавър или пък да се спуснат чак до Барфльор… Изведнъж пожела това, от което се бе страхувала досега: да чуе мъжки стъпки по коридора, една врата да се отвори и през стената шепот и щастливи въздишки. Тя бе влюбена в живота, в младостта… Но не, къщата спеше. Патрик и Франсоаз нямаха влечение един към друг. В тази къща само тя бе влюбена. Влюбена в живота, в младостта… Бедната глупачка, легнала нашироко в своето легло Луи XVI. Тя остана така дебнеща, нащрек в продължение на дълги минути, може би час. И накрая, когато си мислеше, че е напълно разсънена, заспа така тежко, сякаш потъна с камък на шия.
Бе девет часът сутринта, когато отвори очи. Никога не бе ставала толкова късно. Надникна бързо през прозореца и видя в градината Франсоаз и Патрик да се разхождат бавно, хванати ръка за ръка. Измита, сресана, облечена набързо с панталон и пуловер, тя слезе при тях и извика:
— Надявам се, че не сте ме чакали, за да закусите!