— Да, разбира се…
Тя присви клепачи и отправи погледа си надалече. Тишина настъпи около масата им.
— Жалко! — въздъхна тя отново.
— Защо?
— Тъжно е все пак да знаеш, че едно момче е даровито, а пък животът го задължава да избере тесен път.
— Съвсем нямам намерение да вървя по тесен път! — каза той. — Вероятно ще се занимавам с юридически консултации само за да изкарвам хляба си, а извън това нищо няма да ми пречи да посвещавам свободното си време на други занимания!
— Не е толкова лесно, колкото си мислиш: никога не съм успяла да постигна това с Филип! Всеки мъж безвъзвратно бива погълнат от професията си.
— Но не и аз!
Келнерът смени чиниите и предложи листа.
— О, имам едно желание! — извика Карол. — Искам голям сладолед с крем Шантили. Утре ще съм болна, но това няма значение!…
Видя му се толкова забавна в тия пристъпи на лакомия, че и той си поръча същия сладолед с намерение да й предложи половината. Още след първата лъжичка тя стисна устни и смукна навътре бузите си, изпитвайки удоволствие и от сладкия крем, и от ледения сладолед. После черните й мигли се надигнаха и разкриха очите й, вече спокойни и сериозни.
— Имам покана за откриването на изложба от творби на млади художници в галерията „Самюел“ следващия петък. Филип, зная си го, ще откаже да ме придружи; Олимпия и Бриджит не обичат такива неща; не би ли искал да отидем заедно?
Поласкан, без да иска, от това предпочитание, той промърмори:
— Може би… ще видя. Имам сериозни лекции в петък… Практически занятия…
— Тогава ще ми кажеш в четвъртък вечер.
И тя се наведе над сладоледа си: загребваше ту от едната страна, ту от другата, в зависимост накъде оставаше кремът. Той си помисли, че тази жена, която сега бе пред очите му, няма нищо общо с онази, която живееше в дома им, която целия предобед се занимава със себе си и заема с часове телефона, за да бърбори с Бриджит и Олимпия… Коя от двете Кароли беше истинската? Той предпочиташе тази тук, мила, фина, загадъчна, интересуваща се от изкуство. И изведнъж си припомни една мисъл на баща си: „Винаги жената е повече или по-малко отражение на мъжа, в когото се оглежда“. Дали защото гледаше именно него, сега тя има такъв одухотворен израз? Той си припомни пътуването до Бромей, автомобилната катастрофа, прилошаването му и онова неприятно горчиво повръщане. Е, добре! Това е вече минало! Той сега не се срамува пред нея; не я мрази вече, може да я счита почти приятелка. Поне тази вечер заради осветлението, тоалета, грима, заради тази лъчезарност и този особен блясък, който излъчваше цялото й същество! Утре може би на дневна светлина тя ще бъде за него пак чужда, досадна! Някои жени, особено тия, които познават своя чар, могат така за няколко часа да ни се представят под друг, фалшив образ, но измамата не трае дълго. Той долови един много нежен глас:
— Провалих ли ти тази вечер, Жан-Марк?
— О, не! — извика той. — Напротив!
Това признание го изненада още като го произнасяше. Настъпи пауза, сякаш и той, и тя си бяха казали изведнъж всичко. Жан-Марк се изплаши. Няма ли това мълчание, ако продължи, да разруши хармонията на тяхната среща? Не се ли измъчваше и Карол от тази мисъл? Тя прошепна, че е вече късно, че иска да си тръгнат. Жан-Марк плати сметката, без тя да се опита да даде своя дял.
На другата вечер, когато се върна от Сорбоната, където бе слушал една отегчителна и неразбираема лекция по езикознание, Жан-Марк намери на масата си голям плик, поставен на видно място. Отвори го; вътре бе поставена плочата: „Гаспар на нощта“ от Равел, запис от изпълнението на Владимир Виленщайн. Обзе го буйна радост. Изхвръкна от стаята си, за да благодари на Карол. Тя беше в хола с баща му.
— Чувствувах се задължена към тебе заради мъката, която ти причиних снощи, като ти отнех възможността да чуеш втората част на програмата — каза тя.
Той забеляза, че баща му се смее: значи тя му е разказала за излизането им, за начина, по който бяха напуснали концертната зала, и може би за малката им закуска в „Раул“… Обзе го смътна тъга, сякаш с бръщолевенето си бе обезценила спомена, който той искаше да запази от тази среща.
— Е! Няма ли да пуснеш да чуем тази плоча? — попита Филип.
— Веднага ли?
— Ама разбира се.
Жан-Марк постави плочата върху въртящия се диск на грамофона и седна във фотьойла срещу баща си и Карол. Тя бе облечена в домашния си бледорозов пеньоар и без накити. Лицето й леко гримирано. Не толкова красива, не толкова загадъчна като снощи. Матовата електрическа крушка в светложълтия абажур обливаше лицето й със светлина, която съответствуваше на буржоазното спокойствие в този дом. Цялото й тяло се беше отпуснало, раменете й — облегнати върху възглавниците на дивана, а краката й един връз друг. Бе поставила малката си закръглена ръка върху едрата, тъмна и жилеста ръка на съпруга си, седнал до нея. Той се бе върнал от път, ежедневието продължаваше…