На улица „Бонапарт“ мястото за паркиране беше пак много задръстено. Всевъзможни превозни средства бяха наредени пред двете крила на сградата и дори пред централната фасада с високите и светли прозорци, оградени с йонийски колонки. Макар че според правилника само съпритежателите можеха да паркират на това място, посетителите и доставчиците оставяха колите си също тук и предизвикваха негодуванието на тези, които наистина имаха право, но много често биваха възпрепятствани да излязат или да спрат, когато си искаха. От партера до четвъртия етаж се надигаше глух гняв и основателни закани по адрес на тия, които злоупотребяваха с площта за паркиране. Портиерът напразно се мъчеше да урежда споровете, като сновеше непрекъснато из етажите, за да предава на едни оплакванията на другите. Още от пръв поглед Даниел забеляза, че колата на баща му не е там. Но като поставяше мотопеда си до стената, видя едно рено-4, тъмносиво на цвят, поочукано и кално. Той би го познал между хиляди. Маду! Обзет от радост, Даниел се спусна към входа, тичешком изкачи двата етажа, задърпа до скъсване звънеца (винаги забравяше ключа си), блъсна старата Агнес, която му отвори вратата с мърморене, премина през хола, през трапезарията и успя да открие Маду в стаята на Франсоаз. И двете бяха с манта, готвеха се да излязат. Той се хвърли като хала върху леля си, целуна я по бузите, които миришеха на тютюн, помъчи се да я повдигне в обятията си, но се отказа, като промълви откровено:
— Много си тежка!
Искаше да й изложи проекта си за пътешествието до Брега на слоновата кост, но очевидно беше, че Франсоаз я бе вече превзела със своите женски истории.
— Къде отивате? — попита ги той.
— Във „Флора“ — отвърна Франсоаз.
— Ще дойда с вас!
Франсоаз наведе глава и каза с важен тон:
— Не! Имаме да си говорим.
— Сигурен бях! — изръмжа Даниел.
Дразнеше го тайнствеността, с която сестра му се ограждаше. Преди тя бе една безполова личност. Но от една година бе невъзможно да се говори с нея като с момче. Приближила се до колебливото, вълнуващо се, бъбриво и неразбираемо стадо на жените, тя се отскубваше от семейството.
— Ще те видя ли тази вечер, Маду? — подзе Даниел.
— Да — отвърна Мадлен, като разчорли четината на племенника си. — Ще вечерям с вас.
— Добре тогава! И аз имам да ти разказвам много неща.
Мадлен и Франсоаз излязоха хванати за ръка. На улицата младото момиче реши, че във „Флора“ няма да имат възможност да си говорят свободно, и предложи да отидат в едно симпатично място, което тя знаела, „английски тип“, зад булевард „Сен Мишел“. Вървейки до племенницата си по тесния тротоар, Мадлен се радваше на преселването си като на лечение с шокове. Всеки път, когато напускаше спокойствието на селото и на морето, Париж я замайваше. Шумът, въздухът, миризмата, липсата на хоризонт й причиняваха главоболие, но без да накърняват удоволствието й. Нейният поглед подскачаше от витрина на антикварен магазин към витрина на някоя художествена галерия. Струваше й се, че от всички къщи мечтите на обитателите към изящното изкуство слизаха от горните етажи в партера по силата на земното притегляне. Най-прекрасните мебели стил Луи XVI добре съжителстваха с абстрактни картини, нарисувани с войнствени багри. Обзета от страстта на своята професия, Мадлен различаваше оригиналите от имитациите. Тя се възхити на един чифт чинии от времето на френската кампания в Индия (жалко, че на едната има драскотина!), започна да пресмята точната възраст на един очарователен шкаф, облицован с махагон, във форма на полумесец, обхвана я желание да влезе, да попита за цената… Но ето че друга витрина я привлече. Когато се намираше в този квартал със стари камъни и с млади мисли, тя се чувстваше възродена въпреки умората си. Носеше ниските си обувки, но съжаляваше за панталона си. Полата се развяваше около краката й и тя изпитваше неприятното чувство, че отдолу е гола. Франсоаз я влачеше от една уличка в друга. След антикварните се заредиха магазини с хранителни стоки. После месарниците, отрупани с червеникави меса, и рибарниците, потънали в съкровища от сребърни люспи, се отдръпнаха, за да направят място на книжарниците — магазини без багри и миризми. Наближаваше време по булевард „Сен Мишел“ да нахлуе поток от студенти и затова Франсоаз се спря пред една чайна с фасада от светло дърво и с вход, украсен с кръгли зелени и жълти плочки във форма на бутилкови дъна.