— От скромно — отвърна Франсоаз.
— Какво значи това?
— Родителите му са дребни чиновници.
Мадлен беше решително за социалното равенство.
— А? Много добре каза тя. — Ами обичаш ли го, обичате ли се?
Франсоаз изяде едно парче кейк, изпи глътка чай, избърса устните си и каза:
— Да. За нас това е много важно.
— Какво разбираш ти под това „много важно“?
— Имаме намерение да се оженим.
Ясният отговор изненада Мадлен.
— Нима? — измънка тя. — На колко години е?
— Ще навърши двадесет през февруари.
Мадлен се развълнува.
— Двадесет години? Това е лудост! Без положение! Има още много години да учи! Военната служба!
— Но, Маду, ние ще се оженим чак след пет години.
— А, добре!… Обаче пет години са много! Какво ще правите, докато чакате?
— Ще следваме.
Светкавична мисъл премина през ума на Мадлен. Тя смачка цигарата си в пепелника и попита сурово:
— Любовница ли си му?
— Не. И нямам намерение да му ставам.
Веднага друга цигара в устата. Остро щракане на запалката. Успокоителният аромат на тютюна. Мадлен отвя с ръка пушека, който залютя в очите й, и зашепна бързо:
— Но, мило мое дете, вие няма да удържите така в продължение на пет години! Не сте от камък нито ти, нито той. В края на краищата ще започнете да правите глупости! И ще забременееш…
— Не виждам защо фактът, че се обичаме, налага необходимостта да спим заедно — каза Франсоаз, като гледаше леля си право в очите. — Ние не сме животни. И Патрик е толкова религиозен, колкото и аз. Вярвам на думата му, както и той вярва на моята. Разсъжденията ти може би са основателни по отношение на други, но не и за нас.
Само за миг Мадлен, почувствувала се обезоръжена, се усъмни в своите доводи. Франсоаз беше толкова уверена и толкова чистосърдечна, че наистина беше способна да остане чиста в продължение на пет, в продължение на десет години от мъж, който я обича и на когото тя иска да стане съпруга. Духовната й сила се четеше в нейните широки, блестящи и спокойни зеници. Тя беше благоразумна и уравновесена до фанатизъм. Това желание за въздържане се видя на Мадлен по-опасно от един изявен вкус към всички удоволствия на живота. И тя се страхуваше, че няма никакво основание да се страхува.
— Бих желала да се запозная с твоя Патрик — каза тя.
— Ще ти го представя, когато пожелаеш.
— Нямаш ли снимка от него?
Франсоаз бръкна в чантата си и скоро пред погледа на Мадлен се появи един обикновен младеж, който пуши лула, загледан в обектива през очилата си. Невъзможно беше да си състави мнение за него по тази правоъгълна гланцирана картичка.
— Много е симпатичен — каза тя, като повдигна глава.
— Да, обикновено той прави такова впечатление — призна Франсоаз.
И прибра снимката с жест на човек, доволен от това, което притежава. После дояде кейка си. „Колко е самотно това дете!“ — помисли си Мадлен. Чувството, че е необходима на племенницата си, я изпълни с щастие. Цигарата й бе угаснала, оставяйки горчив вкус в устата й. Нека издържи десет минути, без да пуши.
— Струва ми се все пак, че вие трябва да се сгодите официално.
— Защо е необходимо? — попита Франсоаз.
— За да можете да излизате заедно, без да давате на хората повод да говорят.
— О, сега пък годеници! Не е вече модерно. А и за нашия случай това е абсурд: пет години в аванс! Никой няма да ни разбере!
Мадлен изпи чая си, запали цигара, погълна жадно пушека и заговори шеговито:
— Но, мило дете, защо тогава каза, че сама не знаеш в какво състояние се намираш?
Франсоаз заусуква между пръстите си тънката прозрачна хартия, в която бяха увити парчетата захар. Погледът й загуби блясъка си, тънка бразда се появи между веждите й.
— Има толкова несполуки в брака! — каза тя. — Всъщност… Разбираш ли?… Имам нужда да ме разбереш.
— Но разбирам те, мила, разбирам те, защото си щастлива! — каза Мадлен.
И тя се замисли: „Непременно трябва да видя това момче! Един господ само знае дали не се е излъгала в него! Тя е толкова пряма, толкова горда, толкова наивна!…“ Две парещи ръце хванаха отново нейната ръка върху масата. Франсоаз, загледана в очите й, я помоли:
— Никому нищо не ще кажеш, Маду? Обещаваш ли ми?
— Обещавам! — отвърна Мадлен.