Снежната топка бе изкусен плувец и въпреки тежестта на товара си бе успял да се задържи няколко минути, сетне да се улови за въжето и да увисне над водата, накрая — да събере няколко дъски, да ги свърже и да направи подобие на сал, за да прекара нощта. На разсъмване наоколо той и момичето не бяха забелязали жива душа. Той, разбира се, знаеше, че екипажът бе оцелял върху голям сал. Освен това бе свидетел на тайното бягство на капитана и петте негови близки с една от лодките на „Пандора“.
Колкото се отнася до робите, събрани от дълбочините на Африка, от местности, дето нямаше нито езера, нито реки, можеше да се каже, че те не знаеха да плуват, с изключение на неколцина, които се бяха опитвали отчаяно да догонят големия сал. Изнемогнали съвсем, прогонени яростно от белите моряци, те не можеха да се върнат към останките на „Пандора“ и бяха погълнати от вълните и изядени от акулите. Не един предсмъртен вик, който раздираше душата на Снежната топка и на момичето, бе огласявал въздуха през онази ужасна нощ. Но на разсъмване океанът бе станал равнодушен съвсем и спокоен както преди страшната дума.
Но защо Снежко не бе отишъл нито на големия сал с моряците, нито в лодката?
Беше просто за обяснение: пожарът бе избухнал по негова вина. И капитанът, и белите моряци знаеха прекрасно това. Първият му бе теглил голям бой, а моряците се бяха наканили да го хвърлят в океана. Отмъщението не бе осъществено само благодарение на това, че всеки се страхуваше за своя живот и бързаше да се отдалечи от горящия кораб. Негърът знаеше, че да се обърне за помощ към тях, би означавало да се обрече на неизбежна смърт.
И така, Снежко бе предпочел да се довери по-добре на случая, отколкото на великодушието на моряците, с които отдавна бе в съвсем неприятелски отношения. При това много пъти му се бе случвало да се бори с обстоятелства от подобен род, ето защо не бе изгубил присъствие на духа, а бе употребил всичките си сили, за да се възползува колкото бе възможно по-добре от всичко, което можеше да помогне за спасението му. Когато се бе разсъмнало, вниманието му се бе насочило към един предмет — наблизо бе плавало малко буре за риба. Той го бе напълнил с вода малко преди пожара — за всеки случай и за ползуване от целия екипаж. Сега, когато салът му наближаваше този на Бен и Уилям, той си спомняше всичко до най-малката подробност. Ето, за миг улавя бурето и го завързва здраво за гредите, на които се държи. Тази находка е тъкмо навреме, ще реши въпроса за оцеляването поне за известно време. Лека-полека към него доплават и други предмети. Най-полезно е едно буренце със сухари, предназначено за капитана. За съжаление, то не е било затулено и солената вода е проникнала вътре. Но сухарите могат да се изсушат на слънце и да станат пригодни за ядене!
Какво бе станало по-нататък? Снежко се погрижи за заздравяването на сала. Улови — сега си спомняше подробно — един багор и с него довлече разни неща, които можеха да му влязат в работа. По-нататък успя да се снабди с весла и дъски, между които имаше и късове от неговата стара стаичка. Придаде на своя сал потребната дължина и ширина. Най-сетне можа да направи така, че салът да се държи над водата — завърза наоколо му пет-шест празни бурета, които се бяха люлели наблизо. Вече служеха за ограда на бордовете. За тази работа той употреби няколко дни като прекара на самото място на катастрофата.
Излезе вятър и понесе заедно и остатъците от „Пандора“ и сала. Снежко искаше да вдигне платно, но сетне се отказа. Не беше ли все едно накъде ще се насочи? Едничката надежда си оставаше — среща с кораб — както тази на Уилям и Бен.
Снежко и малката Лали прекараха така шест дни. Негърът неведнъж бе излизал цял и невредим от опасни приключения, затова не падаше духом.
Веднъж по време на буря бясна вълна го бе отнесла от палубата на „Пандора“ и цял час той се бе борил с ужасните вълни, докато най-сетне бе забелязал, че наблизо плава някаква клетка за птици. Бе се хванал за нея и благодарение на внезапна промяна на вятъра, корабът се бе върнал и го бе прибрал.
Като заздрави сала, доколкото бе възможно, и като събра провизии, готвачът започна да лови риба. Всичко това, повтаряме, той възобновяваше в паметта си докато плаваше към сала на Уилям и Бен. Риба имаше много. Той ловеше умело макрели и бонити. С акулите не му потръгна. Чудовищата си бяха похапнали с труповете на негрите и плаваха по двойки наоколо, разсичайки вълните с грамадните си плавници. Рибите бяха нарязани и наредени по буретата да съхнат. Снежко се ободряваше от тази гледка. После поспа здрав сън със сладко и гръмовито хъркане, което не смущаваше малката Лали — тя бе привикнала да го слуша и дори го възприемаше като песен над люлка.