Двамата полегнаха отново, мрачни и безмълвни. Нито единият, нито другият вече можеха да определят отминаващото време. Лежаха на гръб, впили поглед в чистото безоблачно небе. Изведнъж пред очите им с бързината на светкавица започнаха да блещукат някакви сребристи предмети, отразявайки всичките цветове на дъгата.
— Ято хвърчащи риби — каза равнодушно Бен.
Слаба надежда за миг се бе мярнала в душата му. Рибите летяха така ниско, че с крилете си почти засягаха платнището. Той скочи:
— Я да се опитаме да уловим поне една рибка! Къде е аншпугът?
Може би щеше да успее в лова, който изискваше голямо умение, тъй като ятото продължаваше да се вие край сала, бягайки от преследването на своите врагове, но в момента, когато той вдигна аншпуга, пред очите му се мярна нещо лъскаво, една риба се заблъска в гънките на платното и при падането си удари Уилям по лицето така че го замая.
„По-добре врабче в ръката, отколкото сокол в небето“ — старата пословица дойде на ума на Бен и той вместо да продължи лова, се нахвърли върху жертвата, която продължаваше да се блъска в гънките с напразна надежда за свобода. Уилям се присъедини и между двамата изгладнели корабокрушенци и рибата се започна ожесточена борба. На два или три пъти Уилям я залови и изпусна, тъй като тя имаше бодливи перки и се изплъзваше, бясно решена да победи.
Бен и Уилям се отчаяха, самата мисъл за възможна несполука обаче внезапно удвои яростта на Бен. Той реши на всяка цена да улови рибата дори да стане нужда да я вади от океана. За щастие към такава крачка не стана нужда да се прибегне. Той успя да хване единия край на платното и да покрие с него рибата. После веднага каза:
— Виждаш ли, Уилям! Всевишният чу жалбата ни. Кураж! Оня, който се реши да насити глада ни, току-виж е заситил и жаждата ни, макар около нас да има само солена вода.
Хвърчащите риби са едно от любопитните явления на океана. Досега още не е намерено обяснение как тези същества, създадени да живеят В морските недра, понякога се издигат на значителна височина, а след това се спускат в родната си стихия на доста далечно разстояние. От това явление се интересуват и простият наблюдател, и натуралистът. Понеже хвърчащите риби се явяват само в горещия пояс, оня, който не е бил из тропиците, рядко може да ги види. Явява се въпросът — към кой раздел принадлежат хвърчащите риби. Отговорът би бил лесен, ако съществуваха само в един вид.
Бен и Уилям хванаха риба, тежаща около фунт. Не можаха да се нахранят с нея, но малко се подкрепиха. Няма защо да се казва, че я изядоха сурова и че въпреки това им се стори невероятно вкусна.
— Да не хулим Бога — каза Бен, — трябва само да му благодарим!
Усещането за глад ставаше още по-остро. Скоро ги замъчи и непосилна жажда. Едва ли някъде другаде жаждата можеше да бъде по-страшна, отколкото за страдалци като Бен и Уилям сега, в океана. Видът на водата, която не можеше да се пие, неизмеримото й пространство, също така безполезно както пясъците на пустинята, увеличаваха страданията на двамата. Те напразно потапяха пръстите си в горчивите вълни и ги поднасяха към изпръхналите си устни с надежда поне да ги освежат.
— Да пиеш тая вода е все едно да утолиш жаждата си с разтопен огън — каза Бен.
Той знаеше, че след такова освежаване настъпва силна реакция.
Уилям грабна диво шепа вода и я поднесе към устата си, но Бен му попречи да я изпие. За щастие, в джоба на стария моряк се намери оловен куршум. Той го даде на момчето и го накара да го държи в устата си, да го обръща от време на време. Отделящата се по такъв начин слюнка започна леко да облекчава мъката на Уилям.
Бен постигна същото като поднесе секирата към устата си. Прокарваше нагорещения си език по острието. Разбира се, всичко това бе самоизмама. Единствената мечта на двамата бе да намерят начин да пийнат поне глътка вода, въпреки глада не мислеха вече за ядене.
Бен знаеше, че гладът се понася по-леко от жаждата, че той отслабва тялото, нервите стават нечувствителни. Но жаждата… Тя оставя всичката сила на човека за неописуеми страдания.
Бен и Уилям прекараха така няколко часа и ободрителните думи на моряка ставаха все по-редки. Навремени той се изправяше и оглеждаше трескаво хоризонта. Сетне, разочарован, се отпускаше върху платнището в безмълвно отчаяние.
Той бе изведен от това състояние от едно незначително наглед обстоятелство, което не направи впечатление на Уилям, въпреки че и той го забеляза: малък облак за момент затули слънцето.