«Пощенските услуги не влизат в задълженията ни», отвърнаха й. Новият им леден тон я стресна. Повече не се обърна към тях.
После взе наново да се притеснява за няколкото размазани снимки — една и съща фотография всъщност, — които й бяха дали да залепи върху молбите си. От тях черпеше единствената си представа за Александра. Как пък не се сети да им направи някое и друго копие! Но тя, като първа глупачка, беше разчитала скоро да се види с оригинала. А и нали не беше разполагала с тях за повече от час! От посолството беше хукнала право в министерството, а когато излизаше от там, снимките вече пътуваха от едно бюро към друго. Но все пак беше успяла да ги разгледа най-внимателно! Бог й е свидетел как ги изучаваше да се убеди, че са един и същи кадър! В метрото, в чакалнята на министерството, та дори и по тротоара на път за там не беше откъсвала поглед от безжизнения портрет на дъщеря си и се мъчеше с всички сили да открие в безизразните сиви сенки и най-малката следа от мъжа, когото беше обожавала. Но така и не успя. Досега — щом намереше душевна смелост да размишлява по въпроса — неизменно си беше представяла, че чертите на Гликман са се запазили в подрастващото дете с онази сила, с която личаха у новороденото. Не виждаше начин толкова жизнен мъж да не остави силен и траен отпечатък върху потомството си. Но ето че в тези снимки Остракова не успя да открие нищичко от Гликман. Той беше демонстрирал еврейството си като флаг — като израз на едноличната му революция. Та той изобщо не беше правоверен евреин — да не говорим, че изобщо не беше вярващ, и презираше тайната религиозност на Остракова със същата сила, с която ненавиждаше и съветската бюрокрация — но това не му беше попречило да си накъдри с машата й като някой хасид пейсите покрай ушите си — не за друго, разправяше, а за да извадел на показ антисемитизма на властите. И въпреки това тя не успя да разчете на снимките поне капчица от кръвта му, поне искрица от плама му — при все че, според непознатия, огънят му пламтял с изумителна сила в дъщеря им.
— Не бих се изненадала, ако са снимали труп — разсъждаваше на глас Остракова в апартамента си, давайки за пръв път откровен израз на нарастващото съмнение в душата й.
И докато работеше в склада, и през безкрайните самотни вечери в тясното апартаментче, Остракова си блъскаше главата кому да се довери; на някой, който нито би я оправдал, нито укорил; на човек, който щеше да вижда какво се крие зад всеки ъгъл на дългия път, по който беше поела; но най-вече — човек, който не би се разприказвал и по този начин не би съсипал, както я бяха заплашили, шансовете й да се събере отново с Александра. И ето че една нощ дали господ, дали напъващата се нейна памет, но някой й изпрати отговора. «Генералът!», сети се, седна в леглото и запали лампата. Нима самият Остраков не й беше заръчал! Тия емигрантски групи са безнадеждни, разправяше й, и се пази от тях като от чумата. Единственият, на когото можеш да разчиташ, е генерал Владимир — старо куче и женкар, но затова пък истински мъж с връзки и с умението да си държи езика зад зъбите.