Тези думи на Остраков обаче бяха с двайсетгодишна давност, а дори и старите войни не са безсмъртни. Пък и каква ли му е фамилията? Тя дори бащиното му име не беше чувала. Освен дето сам се бил кръстил «Владимир», че да го приемат в Червената армия, понеже по рождение бил естонец. Независимо от всичко на другия ден тя се отправи към книжарницата до катедралата «Св. Александър Невски», където поначало можеха да се намерят сведения за топящата се руска емиграция, и направи запитване. Сдоби се с име, та дори и с телефонен номер, но не можаха да й посочат адрес. Телефонът се оказа прекъснат. Отиде в управлението на пощите и след като досади на служителите, успя да се сдобие с телефонен указател от 1966 г., в който фигурираше «Движение за освобождението на Прибалтика» с адрес в Монпарнас. Но като знаеше с какви хора си има работа, взе, че се разрови из указателя и установи, че на същия адрес са регистрирани поне още четири други организации: «Група «Рига»», «Обединение на жертвите на съветския империализъм», «Комитет 48 за Свободна Латвия» и «Талински комитет «Свобода»». Прекрасно помнеше презрението, с което Остраков се отнасяше към подобни организации, макар да си плащаше редовно членския внос в тях. Независимо от това отиде на адреса и позвъни. Сградата й напомни на църквиците, които посещаваше: старовремска и почти затворена завинаги. След като почака, най-после на вратата се появи стар белогвардеец с накриво закопчана жилетка, бастун и надменен вид.
«Няма ги — рече й и посочи с бастуна калдъръмения път. — Махнаха се. Закриха се. Изместиха ги по-големите организации — добави насмешливо. — Не стига, че бяха малко народ, ами се бяха разроили на сума ти групи и се караха помежду си като деца. Нищо чудно, че Царят претърпя поражение!» Зъбните протези на стария белогвардеец не му бяха по мярка, а рядката му коса беше зализана върху темето да прикрива плешивината му.
«Ами генералът? — попита тя. — Къде се дяна генералът? Жив ли е още, или и той…?»
Старият руснак се подсмихна и я попита по каква работа го търси?
«Не е по работа», отвърна му лукаво Остракова и като се сети за женкарската репутация на генерала, успя да си докара хитра женска усмивка. Старият руснак се разсмя и ченето му захлопа. След втори изблик на смях успя да каже: «Ох, пак ли тоя генерал!». Но след малко се върна и й връчи нещо като визитка с отпечатан върху й с мораво зелен шрифт лондонски адрес. «Няма да му дойде акълът на тоя наш генерал — рече. — Бас държа, че и в рая да отиде, и там ще хукне да гони ангелите и да се мъчи да ги прекара.» Така че през нощта, докато целият квартал тънеше в сън, Остракова седна и на бюрото на покойния си съпруг съчини послание до генерала в онзи откровен тон, с който самотните люде общуват с непознати, а за да бъде по-безлично, го написа на френски, а не на руски. Описа му как обичала Гликман и как се уповавала на мисълта, че и генералът, подобно на Гликман, обожавал жените. Призна от самото начало, че пристигнала във Франция като шпионин и как съчинила два незначителни доклада, плащайки по този начин гнусната цена за свободата си. Как ги създала против волята си — à contrecœur, «против сърцето» — беше точният й израз, и как в тях нямало нищо друго, освен измислици и заобикалки; пълна нула били. Но така или иначе, тези доклади били налице заедно с писмената й декларация и сериозно ограничавали свободата й. Оттам насетне му описа душевните си мъки и как се молела господу по всички руски църкви. И как, откакто в бита й се явил рижият непознат, била заживяла в някакъв нереален свят; и как престанала да намира рационално обяснение за своето съществувание, колкото и болезнено да било то. И че всичко му излагала от игла до конец, понеже каквото и чувство за вина да имала, то нямало връзка с усилията й да измъкне Александра на Запад, а произтичало от някогашното й решение да остане в Париж и да се грижи за Остраков до кончината му — след което Съветите нямало как да й позволят да се завърне, та и самата тя се оказала изменница.
«Но ако ще и пред създателя да се изправя днес, генерале, и да му споделя всичко, което ми тежи на сърцето, и нему бих казала това, което в момента пиша вам. С големи мъки родих Александра. Дни и нощи водихме битка помежду си. Дори в утробата ми тя беше рожба на баща си. Така и не ми остана време да я обичам; за мен тя си остана сътвореното от баща й еврейско войниче. Но в едно съм сигурна, генерале: детето на снимката не е нито на Гликман, нито мое. Чуждо яйце искат да пуснат в гнездото и колкото на тази възрастна жена да й се ще да приеме заблудата, още по-силна е у нея омразата й към техните номера.»