— Да не би да е бил брат му? — попита весело и протегна ръка, все едно положи длан върху нечия глава. — Дребен на ръст? Очилат като мен?
— А, не! Едър мъж. С шофьор. Богат.
Смайли завъртя глава в израз на леко разочарование.
— Не се сещам, в такъв случай — рече. — На Ото брат му никога не е бил богат. — Успя дори да го докара до звучен смях. — Освен ако той не е бил шофьорът, разбира се — добави.
Следваше точно указанията й с онова вътрешно спокойствие, което го завладяваше по време на криза. Важното беше да се движи. Без да упражнява воля. Да върви нанякъде, да се моли и да търси поредната уговорка с господа. «Божичко, само това да не е, да не се повтори случаят с Владимир.» Слънцето вече позлатяваше кафявите поля, но потта пролазваше като студена ръка и щипеше кожата по гърба му. Докато спазваше указанията й, оглеждаше околния свят така, сякаш се сбогуваше с него за последен път, съзнавайки, че преди него оттук е минал едрият с шофьора си. Мярна фермата със стария конски плуг в сайванта, примигващата и нуждаеща се от ремонт неонова реклама на бира и сандъчетата с кървавочервено мушкато по первазите. Забеляза вятърната мелница, която му заприлича на гигантска мелничка за чер пипер, и поляната с множеството подгонени от силния вятър бели гъски. Забеляза и как чаплите се мяркаха като платноходки по повърхността на блатата. Прекалено бързо шофираше. «По-често трябва да кормувам — рече си. — Изгубил съм си навиците и не владея автомобила.» Паважът свърши, мина на чакъл, а след чакъла — в черен път, чийто прахоляк се вихреше като пясъчна буря около колата. Прекоси борова горичка, на излизане от нея видя табелата «БУНГАЛА ПОД НАЕМ» и редица азбестови постройки със спуснати кепенци, очакващи бояджиите преди откриването на курортния сезон. По някое време съзря в далечината струпване на мачти и спаднало под обичайното си ниво езеро с кафяви води. Насочи се към мачтите, налетя на дупка в пътя и нещо под колата изтрещя страховито. Реши, че му се е откачил ауспухът, тъй като шумът на двигателя рязко се засили и подплаши половината водни птици в Шлезвиг-Холщайн.
Мина покрай ферма, скри се в полумрака под короните на някакви дървета, накрая изскочи посред сияйно бял пейзаж с изпотрошен пристан и няколко бледо маслинени стръка камъш на преден план, на фона на безкрайния небесен простор. Лодките се озоваха откъм дясната му страна, пред входа на заливче. Покрай водещата нататък пътека бяха паркирани зле поддържани каравани, между чиито телевизионни антени се вееше захабено пране. Подмина вдигната насред зеленчукова градина палатка и две разбити бараки, които навремето си са приютявали военни. Върху фасадата на едната беше изрисуван психеделичен изгрев, който вече се лющеше. Редом с бараката бяха зарязани три стари автомобила и купчина боклук. Паркира и се отправи към брега по пътечката между тръстиките. В тревистото заливче стояха завързани няколко импровизирани плаващи дома, част от тях пригодени от военновременни десантни баржи. Стори му се, че на това място е по-студено, а неизвестно защо — и по-тъмно. Платноходките, които беше видял преди това, бяха скупчени по-встрани и повечето от тях бяха покрити с платнища. Чу музика от два-три радиоапарата, но в началото не видя жив човек. Чак тогава забеляза лагуната с привързаната в нея синя лодчица. А седналият в лодката старец с обветрено лице по брезентово яке и черна фуражка си разтриваше тила с вида на току-що събудил се човек.
— Вие ли сте Валтер? — попита Смайли.
Старецът като че кимна, без да спира масажа.
— Търся Ото Лайпциг. От пристанището ме упътиха насам.
Бадемовите очи на Валтер сякаш бяха вложени в наподобяващата смачкана амбалажна хартия кожа на лицето му.
— Изадора — рече.
И посочи на Смайли паянтово мостиче малко по-нататък по брега. Към края му беше привързана «Изадора» — 12-метрова моторна яхта, видяла и много по-добри времена, заприличала на нарочен за разрушаване грандхотел. Илюминаторите й бяха с перденца; единият беше разбит, друг беше ремонтиран с помощта на тиксо. Талпите на мостика поддаваха тревожно под тежестта на Смайли. В един момент насмалко не падна, а на два пъти му се наложи да прескача от талпа на талпа с много по-голям разкрач, отколкото позволяваха късите му крака. Чак когато стигна до края, установи, че «Изадора» всъщност дрейфува. Отвързала се беше откъм кърмата и беше навлязла с цели три метра във водата — най-дългото пътуване, което вероятно щеше да предприеме до края на живота си. Вратите към каютите бяха затворени и затулени с пердета. Спасителна лодка не се виждаше.