Старецът беше излязъл от лагуната с лодката си и сега седеше на петдесетина метра встрани и го наблюдаваше, облегнал се върху греблата. Смайли сви дланите си на фуния и се провикна:
— Как да му привлека вниманието?
— Извикай го и той ще се покаже — отвърна старецът, без сякаш да се напъне да повиши гласа си.
Смайли се извърна по посока на яхтата и взе да вика: «Ото» — отначало тихо, после все по-силно, но на борда на «Изадора» не се забеляза никаква реакция. Не откъсваше очи от перденцата. Гледаше как покритата с мазни петна вода шляпа по гниещия корпус. Заслуша се и му се стори, че чува музика като онази в клуба на хер Кречмар, но предположи, че тя долита от някоя от лодките. Кафявото лице на Валтер продължаваше да го наблюдава.
— Викай, викай — насърчи го старецът. — Викай, щом искаш да го видиш.
Инстинктът на Смайли обаче не му позволяваше да изпълнява командите на някакъв си старец. Понеже долавяше в тях както властност, така и подигравка, които го дразнеха до еднаква степен.
— Той там ли е изобщо? — провикна се Смайли. — Питам «там ли е?»
Старецът хич и не помръдна.
— Видял ли си го да се качва? — не се предаваше Смайли.
От това как кафявата глава се извъртя, му стана ясно, че старецът плюе във водата.
— Тоя глиган непрестанно ходи нанякъде и се връща — чу гласа му Смайли. — Майната му. Мен какво ме бърка?
— Кога за последен път го видя?
От другите лодки занадничаха да чуят разговора им. Наблюдаваха безизразно Смайли — дебеланкото на края на изпотрошения мостик. На брега също беше взела да се заформя групичка: момиче по шорти, старица, двама еднакво облечени русокоси тийнейджъри. Имаше нещо общо обаче в разнородността им: видът на затворници, на хора, подчинили се на едни и същи калпави закони.
— Търся Ото Лайпциг — провикна се Смайли към всички околни. — Може ли някой да ми каже дали изобщо е тъдява? — От един от сравнително близките плаващи домове брадат мъж пускаше кофа във водата. Смайли реши да опита първо с него. — Има ли някой на «Изадора»? — попита го.
Кофата избълбука и се напълни. Брадатият я вдигна, но нищо не каза.
— По-добре виж колата му — извика пискливо от брега жена, а може да беше и дете. — Закараха я в гората.
Гората, най-вече фиданки и брези, беше на стотина метра от брега.
— Кой? — попита Смайли. — Кой я закара там?
Но жената, съответно детето, реши да не се обажда повече. Старецът беше хванал греблата и сега се приближаваше към пристана. Смайли го проследи как подведе кърмата по посока на стълбата под пристана. Без капка колебание слезе по нея и се качи в лодката. С няколко замаха старецът го прикара до корпуса на «Изадора». От напуканите му устни стърчеше цигара, която, като очите му, блестеше неестествено на фона на злокобното му сбръчкано лице.
— Отдалеч ли идеш? — поинтересува се старецът.
— Негов приятел съм — отвърна Смайли.
Стълбата на «Изадора» беше цялата в ръжда и водорасли, а от росата палубата беше станала хлъзгава. Огледа се за признаци на живот, но не видя такива. Напразно търсеше да забележи и отпечатъци от нечии стъпки по росата. Във водата висяха две завързани за ръждясалите перила рибарски влакна, но това нищо не му говореше — някой можеше да ги е пуснал и преди седмици. Ослуша се и чу отново едва достигащите го звуци на бавен танцов оркестър. Дали пък не идеха откъм брега? Или отнякъде по-навътре във водите? И си даде сметка, че всъщност ги чува изпод нозете си: стори му се, че слуша грамофонна плоча, която е пусната на трийсет и три вместо на седемдесет и осем оборота.
Надникна през перилото и видя, че старецът се е облегнал назад в лодката, нахлупил козирката на фуражката над очите си, и дирижира бавно в такт с музиката. Вратата към каютите се оказа заключена, но му се видя доста паянтова, като всичко друго наоколо, та тръгна по палубата и по някое време намери ръждясала отвертка, която да му послужи вместо лост. Пъхна я в процепа, занапъва я наляво-надясно и изведнъж, за огромна своя изненада, усети как цялата врата поддаде, заедно с рамката, пантите, бравата и всичко останало; последва гръм като от експлозия и от изгнилата дървения го посипа червеникав облак прах. Някакво едро и бавно насекомо се удари в бузата му, от което доста време усещаше парене по кожата си и взе да се чуди дали не го беше ужилила пчела. В каютата цареше непрогледен мрак, но музиката се чуваше малко по-силно. Стъпил беше на най-горната пречка на стълбата, но въпреки светлината зад гърба му мракът в краката му си оставаше непрогледен. Напипа ключа на лампата, но той не работеше, затова отстъпи назад и се обърна към стареца в лодката: