— Кибрит.
Едва успя да овладее нервите си да не избухне. Нито фуражката помръдна, нито дирижирането спря. Викна по-силно и едва сега в краката му тупна кибритена кутия. Отнесе я в каютата, драсна клечка и моментално съзря изтощения транзисторен радиоприемник, който продължаваше да излъчва с последни сили музика и беше комай единственото здраво нещо сред царящата вътре пълна разруха.
Клечката угасна. Преди да запали следващата, дръпна пердетата, но без онова, което гледаше към брега. Не желаеше старецът да наднича отвън. На сивата странична светлина Лайпциг наподобяваше абсурдно миниатюрния си образ върху направената от хер Кречмар фотография. Беше гол, лежеше там, където го бяха оставили омотан във въжета, липсваше единствено момичето, а и Киров. Издяланото в стил «Тулуз-Лотрек» лице, покрито със синини от бой и с няколко ката омотано през устата му въже не отстъпваше по острота и изразителност на онова, което Смайли беше запомнил приживе. Най-вероятно музиката им е трябвала да заглушава виковете му, докато са го измъчвали, реши Смайли. Макар че се съмняваше музиката сама по себе си да е била достатъчна. Спря погледа си върху транзистора като предмет, към който можеше да се върне, ако се преситеше на гледката на трупа, преди да е изгаснала клечката. «Японска марка — рече си. — Което е странно. И изобщо се съсредоточавай върху странните неща. Нима не е странно за човек от нация техническа като немците да се сдобие с японско радио? И дали японците им отвръщат съответно на жеста? Продължавай да се чудиш — заповяда си свирепо, — съсредоточи се докрай върху този интересен икономически аспект на стокообмена между две от водещите индустриални държави.»
Без да отлепва очи от радиото, Смайли разтвори сгъваемо столче и седна на него. После бавно премести поглед върху лицето на Лайпциг. «Лицата на някои мъртъвци — взе да разсъждава — притежават безизразното, да не кажем глупаво изражение на пациент под упойка. Други запазват определено настроение от някогашния разностранен характер — мъртвецът в ролята на любовник, баща, шофьор, бриджор, тиранин. А трети, както в случая с Владимир, нищо не са запазили. Но дори и с всичките въжета, с които е омотано, лицето на Лайпциг беше съхранило определено настроение, и то — гняв: гняв, усилен десетократно от болката, превърнал се от болката в бяс; гняв, който е нараствал дотам, че е обзел човека като цяло, докато силите са се отцеждали от тялото му.»
Ненавист, както се беше изразила Кони.
Смайли заоглежда методично обстановката, наложи си да обмисля нещата колкото се може по-бавно и да се мъчи, изследвайки отломките, да възстанови довелите до тях събития. Първо са се били, преди да му надвият; това можеше да заключи по изпотрошените крака от масата и столовете, лампите и полиците и всичко останало, което е можело да се изскубне от мястото му и да се използва за удряне или хвърляне. После са пристъпили към претърсването, но то е станало едва след като са го омотали с въжетата и в промеждутъците на разпита, който са му провели. Че са се вбесили от безрезултатността на разпита, личеше по всичко. Изкъртили са цялата ламперия и дюшемето, изтърбушили са чекмеджетата на шкафовете, дрехите, матраците и в последна сметка всичко, което е можело да се изпотроши, да се сведе до минимална съставна част, тъй като Ото Лайпциг е продължавал да не им отговаря. Забеляза, освен това и наличието на кръв на най-неочаквани места — в мивката и по печката. Изкушаваше се да си мисли, че не всичката е била пролята единствено от Ото Лайпциг. Накрая от отчаяние са го убили, понеже такава е била заповедта им от Карла, понеже такъв е методът на Карла. «Първо убиват, после разпитват», както казваше Владимир.
И аз му имам доверие на Ото — незнайно защо се сети Смайли за думите на хер Кречмар. — Не за дреболии, а за важните неща. «Аз също», рече си. В този момент вярваше в Ото точно толкова, колкото вярваше и в смъртта, и в Сънчо. Както и за Владимир, така и за Ото Лайпциг смъртта беше постановила, че са говорели истината.
Чу откъм брега женски крясък:
— Какво намери той там? На какво попадна? Кой е той изобщо?
Върна се на палубата. Старецът беше вдигнал греблата и беше оставил лодката да дрейфува. Седеше с гръб към стълбата, сгушил глава между широките си рамене. Допушил беше цигарата си и сега пафкаше пура, сякаш беше дошла неделята. Но в мига, в който видя стареца, Смайли мярна и тебеширената черта. Дори не му се наложи да премести погледа си. Само дето чертата беше толкова наблизо, че плаваше в замъглените лещи на очилата му. За да спре движението й, му се наложи да сведе глава и да погледне над рамките. Тебеширена черта — отчетлива и жълта. И рибарско влакно — прехвърлено старателно над ръждата на перилото. А само на трийсетина сантиметра от него — рибарска макара, завързана с моряшки възел. Старецът не го изпускаше от очи; вероятно и нарастващата тълпа сеирджии на брега също, но нямаше друг избор. Дръпна влакното и усети, че на него е закачено нещо тежко. Заприбира го с две ръце, докато по някое време вместо найлоново влакно от водата взе да излиза въдична нишка, та се наложи нея да тегли. Изведнъж нишката се обтегна. Задърпа я предпазливо и въпреки разстоянието усети как любопитството на хората на брега нарастваше все повече и повече. Дори старецът беше отметнал назад глава и го наблюдаваше през черната сянка от козирката си. Най-неочаквано уловът изскочи с плясък от водата, а зрителите избухнаха в подигравателен смях: стара гуменка, зелена, навървена, провиснала от голяма кука, с каквато и акула можеше да се хване. Смехът бавно утихна. Смайли откачи гуменката. След това, с безразличието на човек, който няма повече работа навън, се скри достолепно в каютата, оставяйки вратата открехната да влиза светлина.