Но по някаква случайност беше взел със себе си и гуменката.
В нея, на мястото на пръстите, беше пришито на ръка мушамено пакетче. Смайли го извади: кесия за тютюн, зашита плътно в горния й край и сгъната няколкократно. «Московските правила — проблесна тъпо в съзнанието му. — До самия край московските правила. От колко ли още мъртъвци ми предстои да прибирам наследство? Колкото и да ни е скъп / лежащият по хоризонтала.» Успя да разшие конеца. В тютюневата кесия намери друго пакетче; този път презерватив, завързан в горния му край. А в презерватива — квадратче твърда хартия, сгъната няколкократно до размерите на рекламно кибритче. Смайли я разгъна. Беше половината от илюстрована пощенска картичка. Дори не цветна, а черно-бяла. Половината от матов шлезвиг-холщайнски пейзаж с половината от стадо фризийски говеда, пасящи под сиви слънчеви лъчи. Скъсана умишлено грубо, неравно. Нищо писано на гърба, без адрес и без марка, най-обикновена половинка от скучна, неизпратена пощенска картичка; но точно заради нея са го мъчили, а накрая са го убили, но така и не са намерили нито нея, нито съкровищата, които е можела да им отключи. Прибра я заедно с опаковката във вътрешния джоб на сакото и се върна на палубата. Старецът беше прекарал лодката до яхтата. Без да каже нито дума, Смайли се спусна бавно по стълбата. Тълпата от къмпингари беше станала още по-многобройна.
— Пиян ли е? — попита старецът. — И сега си отспива?
Смайли стъпи в лодката и докато старецът гребеше, хвърли последен поглед на «Изадора». Спря се на счупения илюминатор, сети се за опустошената каюта и за тънкия като картон корпус, през който беше чувал дори провлачените стъпки на хората по брега. Представи си как са се били и как писъците на Лайпциг са се носили из целия къмпинг. И как зяпачите са стояли безмълвно на сегашното им място, без никой да посмее да шушне, нито да се притече на помощ.
— Голяма веселба падна — каза безгрижно старецът, привързвайки лодката към кея. — То не беше музика, не бяха песни. Предупредили ни бяха, че ще са шумни. — Пристегна възела. — Може и да са се поскарали. Ама то човещина. Може ли без кавга? Повикаха, пуснаха и джаз. Какво от това? Ние тук сме музикален народ.
— Полицаи бяха — провикна се жена от бреговата група. — А когато полицията си гледа работата, ние, гражданите, сме длъжни да не се обаждаме.
— Заведете ме при колата му — каза Смайли.
Всички се придвижваха накуп, без отявлен водач. Старецът крачеше редом със Смайли — полуопекун, полубодигард — и му проправяше път с престорена официалност. Щъкаха и дечурлига, но гледаха да стоят по-далечко от стареца. Фолксвагенът беше набутан в храсталака и беше разпердушинен не по-малко от каютата на «Изадора». Таванската тапицерия висеше на ивици, седалките бяха извадени и изкормени. Липсваха и гумите с джантите, но Смайли предположи, че са ги отмъкнали впоследствие. Къмпингарите наобиколиха почтително колата, сякаш беше гордостта на местния музей. Някой беше направил неуспешен опит да я изгори.