Щом дописа писмото, веднага го запечати в плика, че да не се изкуши да го прочете и да се откаже от намеренията си. И налепи умишлено прекалено много марки, все едно палеше свещ за свой любим.
Изминаха точно две седмици от пускането на писмото, през които нищо не се случи, но по силата на някаква непостижима женска логика на Остракова й олекна от настанилото се мълчание. След бурята беше настъпило затишие; тя беше направила малкото, което можеше — признала беше своите слабости и предателства и единствения си велик грях, и сега всичко беше в божиите ръце и в онези на генерала. Нарушената редовност на френските пощенски услуги никак не я ужаси. Възприе я по-скоро като поредното препятствие пред онези, които оформяха съдбата й, стига да имаха достатъчно воля да го преодолеят. Ходеше спокойно на работа, а и гърбът престана да я боли, което тя изтълкува като добра поличба. Възвърна дори философския си поглед върху живота. Има две положения, разсъждаваше: или Александра — ако изобщо е Александра — вече е на Запад и нещата й са потръгнали, или си е там, където е била и досега, и нищо около нея не се е променило. Друга част от разсъдъка й обаче постепенно подкопаваше фалшивия й оптимизъм. Тъй като се очертаваше и трета възможност, при това най-лошата и струваща й се все повече най-вероятната: а именно че използват Александра за някаква зловеща и може би опасна цел; че и нея, като самата Остракова, я правят жертва на принудата и се възползват от наследената от баща й Гликман човечност и храброст. Така че през четиринайсетата вечер в очакване Остракова отчаяно се разрева и със стичащи се по лицето сълзи прекоси половината Париж да търси някоя — която и да било — отворена църква, и накрая стигна до самата катедрала «Св. Александър Невски». Отворена. Свлече се на колене и цели часове се моли на своя отец и закрилник свети Йосиф — на когото реално беше кръстен и Гликман, макар че той лично щеше да се изсмее презрително на подобна асоциация. И на следващия ден, след всичките й душевни усилия, молитвите й се сдобиха с отговор. Получи се писмо. Без марка и пощенски щемпел. За всеки случай бе дала и адреса си в работата и когато отиде в склада, писмото я чакаше, вероятно доставено през нощта по човек. Беше съвсем кратко, без име на подателя и без обратен адрес. Нямаше и подпис. Подобно на нейното, беше писано на ръка, на приповдигнат френски, с разкрачения почерк на възрастен, свикнал да командва човек, който тя моментално определи като генералски.
«Мадам! — започваше посланието със заповеднически тон — Писмото ви стигна благополучно до адресата. Скоро ще ви посети наш приятел и съмишленик. Той е човек на честта и ще ви се обозначи с другата половина на приложената тук пощенска картичка. Умолявам ви да не обсъждате с никого въпроса до неговото идване. Той ще се яви в апартамента ви между осем и десет часа вечерта. Ще позвъни три пъти. Ползва се с пълното ми доверие. Разкажете му всичко и ще направим каквото можем да ви помогнем.»
Изпита облекчение, но в същото време тайно се забавляваше с мелодраматичния тон на автора. Какво му е пречило да достави писмото направо в апартамента й, чудеше се? И защо трябва да се чувствам по-сигурна от това, че ми е изпратил половината от някаква английска картинка? На парчето от картичката се виждаше част от Пикадили Съркъс, а самата тя не беше срязана, а скъсана по диагонала, при това с умишлена грубост. На обратната й страна не пишеше нищо.
За нейно удивление пратеникът на генерала пристигна още същата вечер.
Позвъни три пъти, както беше предвидено в писмото, но сигурно знаеше, че си е у дома — най-вероятно я е следил и е видял, като е светнала лампите, — понеже чу само как тропна езичето на процепа за писмата, по-силно от нормалното — а като отиде до вратата, видя другата половина от скъсаната картичка — върху същата онази изтривалка, която толкова често беше оглеждала, докато чакаше вест за дъщеря си Александра. Вдигна я, изтича до спалнята и извади от Библията своята половинка. Да! Двете части съвпадаха! Бог е на нейна страна, свети Йосиф се е застъпил за нея. (И все пак — напълно излишна глупост!) А след като му отвори, той се промъкна като сянка покрай нея: педя човече с вид на оперетен заговорник в черното си палто с кадифени петлици на яката. Първата й мисъл беше: «Пратили са ми джудже да лови великан». Набръчканото му лице се отличаваше с извити вежди и щръкнали кичурчета черна коса над заострените му уши, които той приглади с миниатюрните си длани пред огледалото в коридора веднага щом сне шапката си. В по̀ други обстоятелства деловитата забързаност, жизнеността и нахаканата напереност на човечето сигурно щяха да накарат Остракова да се разсмее на глас.