Очите на хер Кречмар се разтвориха докрай, подир което той без капчица притеснение загърби Смайли и скри лице в дланите си.
— Вие притежавате и звукозапис — обяви Смайли, без да обръща внимание на представлението. — Освен снимката, която ви показах, някъде съхранявате за него и магнетофонен запис. — Нищо по гърба на хер Кречмар не подсказваше, че го е чул. — Снощи вие сам го споменахте — продължи Смайли със същия бдителен тон. — Как разговаряли за бог и за света, как Ото се смеел като самодоволен палач, говорел на три езика едновременно, пеел и разправял вицове. Не само сте ги снимали по искане на Ото, но по негово настояване сте записали и разговора им. Което ме кара да подозирам, че и адресираното до него писмо от Лондон е все още у вас.
Хер Кречмар се беше извъртял и вперил в Смайли пропит с възмущение поглед.
— Кой го е убил? — попита. — Отговорете ми по войнишки на въпроса, хер Макс!
Смайли беше извадил от джоба си скъсаната половинка на пощенската картичка.
— Кой го е убил? — не мирясваше хер Кречмар. — Държа да знам!
— Нали това очаквахте снощи да ви нося — каза Смайли, без да обърне внимание на въпроса му. — Приносителят, независимо кой е той, има правото да получи от вас записа и всичко друго, което ви е оставил да му пазите. Такава е била уговорката помежду ви.
Кречмар пое картичката.
— Той ги наричаше неговите московски правила — поясни Кречмар. — И двамата с генерала много държаха на тях, макар лично на мен да ми се струваха глуповати.
— У вас ли е другата половина на картичката? — попита Смайли.
— Да — каза Кречмар.
— В такъв случай наставете двете половини и ми предайте материалите. Ще ги използвам точно така, както щеше да желае Ото.
Наложи му се да формулира това по два различни начина, преди Кречмар да реагира.
— Обещавате ли ми? — настоя Кречмар.
— Да.
— А убийците му? Какво ще им направите?
— Предполагам, че вече са прекосили оттатък и са в безопасност — каза Смайли. — С кола са само няколко километра.
— Каква работа ще ви свършат материалите тогава?
— Материалите ще злепоставят онзи, който е пратил убийците — заяви Смайли и вероятно именно желязното му спокойствие внуши на хер Кречмар, че гостът му страда не по-малко от самия него, а може би и повече, посвоему си.
— И неговата смърт ли ще причинят? — попита хер Кречмар.
Смайли доста помълча, преди да му отговори:
— Онова, което го очаква, е по-лошо и от смъртта.
Хер Кречмар се изкуши за миг да полюбопитства кое може да е по-лошо и от смъртта, но се въздържа. Излезе от стаята, хванал безжизнено между пръстите си половината картичка. Смайли търпеливо зачака. Часовникът с махало се трудеше неспирно в клетката си, а от аквариума го наблюдаваха червени рибки. Кречмар се върна с бяла картонена кутия. Вътре, уплътнена с тоалетна хартия, лежеше пачка сгънати листа от фотокопирна хартия, изписани с познатия му вече почерк, и шест миникасети от синя пластмаса, каквито използват съвременните мъже с технически склонности.
— Повери ми ги за съхранение — отчете хер Кречмар.
— Мъдро е постъпил — рече Смайли.
Хер Кречмар положи длан върху рамото на Смайли.
— Обадете се, ако имате нужда от нещо. Имам хора. В жестоки времена живеем.
От телефонна кабина Смайли се обади повторно до хамбургската аерогара, този път, с цел да потвърди полета на Стандфаст до «Хийтроу» — Лондон. Като приключи, купи пощенски марки и дебел плик и написа отгоре му несъществуващ адрес в Аделаида — Австралия. Пъхна в плика паспорта на мистър Стандфаст и го пусна в първата изпречила му се пощенска кутия. След което, пътувайки под баналното име Джордж Смайли, чиновник по професия, се върна на жп гарата и оттам премина без никакъв проблем границата с Дания. Още във влака се заключи в тоалетната и прочете всичките седем страници от писмото на Остракова — екземплярът, произведен лично от генерала на античната, работеща с течност, копирна машина на Михел в библиотечката, съседстваща с Британския музей. Прочетеното, добавено към всичко онова, което беше видял с очите си през изминалия ден, го изпълни с все по-нарастваща и по-неудържима тревога. С помощта на влака, ферибота и накрая такси се добра максимално бързо до стокхолмската аерогара «Каструп». Излетя от «Каструп» в ранния следобед за Париж; макар и с времетраене само един час, в света на Смайли полетът го пренесе през целия му живот — през всичките му спомени, чувства и надежди. Гневът и отвращението, предизвикани от убийството на Лайпциг и до този момент потискани, сега преляха, но на свой ред бяха изместени от страховете му по отношение на Остракова: след всичко сторено спрямо Лайпциг и генерала, на нея пък какво ли са й замислили? Лудата скорост, с която прекоси Шлезвиг-Холщайн, му създаде илюзията за възвърната младост, но ето че сега патосът на бягството го заля с неизлечимото бездушие на старостта. Какъв е смисълът да продължавам борбата, след като съм толкова близо до неотлъчващата се от мен смърт? И мисълта му се фокусира отново върху Карла и неговия абсолютизъм, който, ако не друго, поне придаваше смисъл на онзи вечен хаос — живота; внасяше смисъл и в насилието, и в смъртта; Карла, за когото убийството на човек беше просто необходим придатък към друг, велик замисъл.