«Как ще го победя? — раздираше се от съмнения и от чувството за порядъчност Смайли. — Как изобщо се устоява на такъв безмилостен залпов огън?»
Снижаващият се за кацане самолет и мисълта за възобновяването на гонитбата обаче съживиха самочувствието му. «Карла е в действителност две отделни личности — разсъждаваше Смайли, припомняйки си стоическото лице, изпълнените с търпение очи и жилавото тяло, изчакващо философски собствената си гибел. — От една страна имаме професионалиста Карла, чисто самообладание му позволява да чака и десет години, ако се налага, за плодовете на провежданата от него операция: двайсет, в конкретния случай с Бил Хейдън; старият шпионин Карла — прагматикът, готов и дузина загуби да понесе в името на една ключова победа.
Но освен него съществува и друг Карла — човекът с човешко сърце; Карла, преживял огромна любов, Карла, притежателят на всички човешки недостатъци. И никакви задръжки не трябва да изпитвам, ако той защитава тази си слабост с методите на своята професия.»
Посягайки да извади сламената шапка от багажното отделение над главата му, Смайли се присети за самонадеяното обещание, което беше изказал навремето относно предстоящото все някога поражение на Карла: «Не, Карла не е брониран. Именно защото е фанатик. И някой ден, ако все още нещо зависи от мен, тъкмо тази негова липса на умереност ще доведе до краха му».
И докато крачеше забързано към опашката за такситата, Смайли се сети, че беше направил въпросното изказване не пред друг, а пред Питър Гуилъм — човек, който тъкмо сега занимаваше огромна част от мисълта му.
18
Както лежеше на дивана, Остракова погледна към полумрака навън и се запита дали не е предвестник на края на света.
Сивият сумрак се беше проснал над вътрешния двор от сутринта, та пял ден над миниатюрната й вселена беше царяла вечна вечер. Още призори се беше сгъстил от кафеникаво зарево; към обед, малко след появата на онези хора, настъпи нещо като небесен режим на тока, придружен от непрогледна тъма — въведение към собствения й край. И ето че сега, на свечеряване, мъглата прогонваше все по-решително отстъпващите сили на светлината. «Това я чака и Остракова — мина й през ум без капка горчивина дори. — При това охлузено и посиняло тяло, при тази наложена ми обсада и с тези мои надежди за второ пришествие на моя спасител, нищо друго не ми остава, освен да гледам как и моето време на този свят се оттича.»
Още със събуждането си сутринта имаше чувството, че някой й е вързал и ръцете, и краката. Опита се да помръдне единия си крак и усети как пламтящи въжета я стегнаха около ханша, гърдите и стомаха. И ръката си едва успя да вдигне, борейки се с опънатите железни телове. Цял век й трябваше да долази до банята и втори век — да се съблече и да се пъхне в топлата вода. А след като се потопи, й се стори, че за миг дори изгуби съзнание от болката по охлузените от пътната настилка места. Ударите с чук като че произхождаха от собствената й глава, или поне така смяташе до мига, в който осъзна, че се дължат на някой ядосан съсед. Часовникът на църквата започна да отброява часа и спря на четири; нищо чудно, че съседът й протестираше срещу бученето на течащата вода по старите тръби. Изпита нуждата да си почине от усилията, които вложи в правенето на кафето, но болките при седене се оказаха непоносими, а при лежане — още по-зле. Оставаше й единствено вариантът да се облегне права на лакти върху плота на мивката. Оттам — и за забавление, и за всеки случай — можеше да следи какво става по двора, и тъкмо от тази позиция беше забелязала онези двамата — «двете изчадия на пъкъла», както ги нарече наум — да приказват с портиерката, а по движението на устните на старата коза мадам Ла Пиер и въртенето на тъпата й глава да схване, че тя по десет различни начина им отговаря: «Не е у дома Остракова. Няма я». Това «няма я» отекваше като ария из целия вътрешен двор — няма я, — та чак заглушаваше ударите на тупалките по килимите, детските врясъци и клюките на двете чалмосани стрини на третия етаж — надвесили се целите през прозорците на има-няма два метра една от друга. Няма я! Толкова пъти повторено, че и дете не би й повярвало.