С помощта на известна парична сума Остракова изби от овчите им мозъци и всички останали съмнения и разочарования, та сега пак седеше сама — с връвта около врата. Опънала се беше на дивана, наместила хълбоците си в положение, което беше поне малко от малко поносимо. Оръжието беше в ръката й, насочено към вратата, а ушите й чуваха качващите се по стълбите стъпки — на двама души — единият тежък, другият лек.
И си преговори: «Единият висок, с тренчкот… Другият набит, с перфорирани обувки…».
След което дойде почукването — плахо, като детско обяснение в любов. И непознатият й глас, говорещ на френски с непознат й акцент — бавен, класически акцент, като онзи на мъжа й Остраков — и със същата примамлива топлота:
— Моля ви да ми отворите, мадам Остракова. Дошъл съм да ви помогна.
С усещането, че всичко се приближава към своя край, Остракова старателно запъна ударника на пистолета на своя покоен съпруг и се отправи с твърди, макар и болезнени стъпки към вратата. Пристъпваше странично, по рачешки, по чорапи, и не посмя да се довери на шпионката. Никой не можеше да я убеди, че през нея отвън навътре нищо не се вижда. Именно затова направи обходна маневра покрай стената с надеждата да не попада в зрителния обхват на надничащия отвън. Мина покрай размазания портрет на Остраков и си помисли с презрение колко егоистично беше от негова страна да умре толкова рано, вместо да е жив, за да я брани. Но после си рече: «Не. Преодолях кризата. И вече притежавам необходимата смелост».
Което си беше самата истина. Предстоеше й да води война, всяка минута можеше да се окаже последната в живота й, но затова пък болката се беше изпарила и тялото й беше изпълнено с онази готовност, с която се отдаваше на Гликман — винаги, по всяко време; усещаше как енергията му се преливаше в крайниците й, все едно пристигаха подкрепления. Гликман се беше върнал при нея и тя си спомняше силата му, без дори да я призовава на помощ. Имаше чувството, че, като в библейско предание, неуморното му любене й беше вляло жизнени сокове тъкмо за сегашния миг. Остраков й беше предал своето хладнокръвие и своята доблест; а освен това и своя пистолет. Но отчаяната й храброст си беше чисто нейна и беше храбростта на пробудилата се майка, бясна от мисълта, че са я лишили от чедото й — от Александра! Двамата, които са дошли да я убият, са същите онези, които се подиграваха на тайното й майчинство; те бяха убили Остраков и Гликман и ако не ги възпреше сега, щяха да избият целия нещастен свят.
Молеше се единствено да има възможността да се прицели, преди да дръпне спусъка. Вече си беше дала сметката, че така както вратата е затворена и застопорена с веригата, а и шпионката си е на място, ще може да се прицели от съвсем близо — а колкото от по-близо се прицелеше, толкова по-добре, тъй като имаше съвсем скромно мнение за стрелковите си умения. Затули шпионката с пръст, та да не могат ония да надникнат вътре, после прилепи око към стъклото да ги види кои по-точно са дошли, но първото, което спря погледа й, беше оная глупава портиерка, натикала се току до вратата, та лицето й през шпионката приличаше на глава кромид лук — със зелени коси заради отразената от плочките на стълбището светлина, с разтегната ластична усмивка и нос щръкнал като пача човка. Което наведе Остракова на мисълта, че леките стъпки са били нейните — понеже и лекотата, подобно на болката и радостта, винаги се измерват в съотношение към другото, което ги е предшествало или ще ги последва. Второто, което видя, беше дребничкият джентълмен с очила, който през шпионката й заприлича на дебеланкото от рекламата за гуми «Мишлен». И както го разглеждаше, онзи най-сериозно си сне сламената шапка, която сякаш беше извадил право от някоя страница на Тургенев, и застана мирно, все едно му свиреха националния химн. А тя от този му жест си направи извода, че дребният джентълмен е съвсем наясно с това, че нея я е страх, че от всичко най-много се плаши от скрити в сянка лица и че като си свали шапката, ще й засвидетелства някак си своята добра воля.
Неподвижността и улегналостта му създаваха и определено усещане за покорно смирение, а то, също като гласа му, й напомняше за Остраков; шпионката може и да го раздуваше като жабок, но не можеше да му отнеме стойката. И очилата му й напомняха за Остраков, който разчиташе на своите не по-малко, отколкото сакатият разчита на бастуна си. И всичко това Остракова забеляза през първия продължителен оглед, извършен с думкащо сърце, но непотрепващо око, с притиснато към вратата дуло на пистолета и пръст върху спусъка, докато тя премисляше трескаво дали да не го опука така, през вратата — «Ето ти и за Гликман, и за Остраков, и за Александра!».